Фатих
Едва ли не всеки от моите роднини, приятели и познати, особено ако е ходил вече в Истанбул, като спомена квартал Фатих, първо бърчи вежди, опитвайки се да се сети, а после зяпва от изненада. И следва порой от въпроси „Ама там ли ходи наистина?! Ама как?! Чакай, чакай, това не беше ли онзи квартал със зачохлените туркини, дето се гледа лошо на чужденците и не може да снимаш? Хийй… Ти не си добре! Ма не те ли е страх да ходиш там? Е как се разбираш с тях? Амии… ако се загубиш? И какво толкова интересно има там?…“
Смеейки се, отговарям: Да бе, там. Еемии… Що? Харесва ми! Атмосферата е абсолютно ориенталска. Особена, много специфична. Няма друго такова място в Истанбул! Интересно е. Да бе, Фатих! 🙂
Но да поясня нещо: първо, кликайте върху снимките, ако искате да ги видите големи, и второ, на тази сателитна снимка* горе е целият Район Фатих, а аз говоря най-вече за тази му част, която се разпростира от Аксарай (ориентир – сп. Аксарай) на запад към градските стени от времето на римския император Теодосий, и за която се смята, че днес е най-ортодоксалният квартал на Истанбул. Той също се нарича Фатих и е квартал от този голям район. Защото, де факто, район Фатих е съставен от отделни, някои дори и съвсем малки, квартали. Без да ги изреждам в някаква определена последователност, а възможно е и да сбъркам или изпусна някой, това са: Сиркеджи, Еминюню, Султанахмет, Лалели, Аксарай, Кумкапъ, Тахтакале, Балат, Сюлеймание, Беязид, Фенер и, разбира се, квартал Фатих.
Де факто, Район Фатих е на мястото, където някога е бил старият Константинопол – на историческия полуостров. И очевидно точно заради това той е наречен на името на Фатих Султан Мехмед II /Завоевателят/, който, само 21-годишен, след около 2 месеца обсада, превзема града и влиза в Константинопол на 30 май 1453 година. „Фатих“ на турски означава „завоевател, победител“.
В наши дни тук и най-вече в Султанахмет, се намират най-прочутите туристически забележителности на Истанбул: Света София, Ахмедие /Синята джамия/, Йеребатан, Топкапъ, Хиподрума с обелиските…
Но сега няма да се разпускам да говоря за другите квартали, а конкретно за
Квартал Фатих,
който, спокойно мога да кажа, определено впечатлява не толкова с исторически паметници, колкото с атмосферата и контрастите си.
Над 90% от жените тук са забрадени и покрити от главата до петите. И 90% от тези 90% са облечени в черни бурки или както там им казват на тези дрехи, а мъжете… Ммнее, по-добре снимките да говорят 😉
Само да поясня, че почти всички снимки, на които има хора в много близък план, съм снимала… амии… да го наречем „неявно“. Или почти. Но не защото ми е било нещо страшновато, а защото смятам, че човек трябва да се съобразява колкото може повече с нравите на хората, сред които се намира в конкретния момент. В случая, според исляма, Аллах е този, който е дал на човека /и животните/ душа и само той има право да разполага с нея. Затова не бива да се рисуват или снимат хората, за да не им се „открадне“ душата. Те вярват в това. А аз… Е, аз се надявам, че съм им, евентуално, „откраднала“ само визията, а душите им са си все още на мястото 😉
Квартал Фатих е обикновен жилищен квартал и, както казах, е много скромен откъм забележителности. Но не е без хич 🙂 Най-голямата от тях е Джамията Фатих и понеже за мен тя е впечатляваща, ще поразкажа малко.
Всъщност, намирам я за забележителна не само заради това, че е една от най-големите джамии в Истанбул, а и заради историята й. Това, между другото, го казвам, защото много хора, отивайки /не по работа/ в друга страна, не се и опитват предварително да прочетат нещо за забележителни и интересни места там, а разчитат, евентуално, на гид. И може просто да минат транзит покрай нещо, което си струва, но тъй като не влиза в програмата на екскурзовода, и те не му обръщат никакво внимание, защото на външен вид „нещото“ не прави особено впечатление. Или дори е грубо и грозно отвън. А вътре може да е красиво… И, или, да има доста интересна история. Нали? Старите джамии, които приличат на огромна купчина тежки сиви камъни, и тюрбетата, са идеален пример.
А джамията Фатих е едно от първите големи строения след превземането на Константинопол от турците.
Според легендата, когато най-сетне влязал в Константинопол, султан Мехмед Фатих, все още на коня си, вдигнал ръка – тълпата от конници около него да млъкне – и обявил: Можете да грабите и плячкосвате всичко, което ви харесва, но няма да избивате населението и никой да не пипа нищо от Света София! Който докосне Света София, ще бъде обезглавен на мига!
Тъй като славата на Света София се носела надалеече из тогавашния свят, султанът не искал това прекрасно строение да бъде унищожено и го запазил, но султанските архитекти и строители го приспособили към изискванията на „правата вяра“. Т.е. построили минаре, покрили/замазали стенописите с човешките лица и поставили ислямски символи.
Но падишахът искал да си има и своя, истинска ислямска джамия, и която, естествено, да засенчи прочутата Света София. Затова наредил на архитекта си Атик Синан /не го бъркайте с Мимар Синан/, тя да е поне по-висока, ако не по-прекрасна от Света София.
И така, първата копка била направена в 1463г., а окончателно джамията била завършена през 1470г. Построена е върху руините на византийската църква „Свети Апостоли“, но не само защото църквата така и така била почти порутена по време на обсадата на града, а и защото се говорело, че точно това място е свято и излъчва силна позитивна енергия.
Но, макар и да била построена на хълма, новата джамия не се получила по-висока от Света София и… Е, кой знае дали някой не му е „помогнал“, но, според мълвата, Синан не могъл да си прости, че не успял да изпълни поръчката на господаря си, и сам си отрязал ръцете… Оо, времена, оо, нрави! – както беше възклинал някога, някъде някой 😉
Мдаа… Не се сбъднало съвсем желанието на султана, но той все пак бил удовлетворен, защото джамията не била само обикновен молитвен храм, а един мнооого голям за времето си /пък и за в наши дни/, комплекс, включващ джамия, осем(!) медресета /училища/ с различна степен на обучение, кютюпхане /библиотека/, хамами /бани/, кервансарай /страноприемница, т.е. хотел, който по онова време бил безплатен/, хастане /болница/, имарет /приют за бедни и душевно болни/, безплатна кухня за бедните, пазар.
И сега, хайде да обърнем внимание на някой-друг факт:
Джамията е построена през 15 век – време, когато Европа, а и целият свят /предполагам, щото аз още не съм била родена тогава 😉 / тъне в невежество и всевъзможни суеверия. Даже Великите географски открития все още не са започнали да се случват. Аз не искам да бъда разбирана погрешно – не, не съм мюсюлманка и не съм пристрастна по такава причина. Но искам да се опираме на фактите и да не робуваме на нечии измишльотини и изопачавания на историята, и на вменяваните ни още в училище клишета.
Мисля, че всеки народ в някой момент от историята си е бил победен и дори завоюван от друг, а в друг момент той самият е бил натрапник и завоевател. Да, и ние българите сме били такива – има достатъчно факти в нашата история. Е, няма да коментирам в момента какви сме, защото това е друга тема.
Та, по онова време в онази „цивилизована“ Европа от 15 век, „човеколюбивата“ Християнска църква царува, коли и беси, и всеки, който има нещастието да си говори сам, например, е набеждаван за изчадие на дявола, а който вари билки и се опитва да лекува хората, е обявяван за вещица. Съответно тези хора са били изгаряни живи на клада. Живи!
А какво прави по това време султан Мехмед Завоевателят? А и не само той. Примерно, един Сюлейман Великолепни, по-късно? О, да, и са воювали, и са покорявали… но и са строили, и са финансирали обществени проекти, и са създавали…
Един пътешественик от онова време – Никола́ де Николай, кралски географ на Франсоа I /френския крал/, през 1540г. бил в Истанбул и после описал посещението си. Цитирам част от него:
„… Най-красивата и най-богата джамия е тази на Завоевателя. Около нея са разположени домовете на учители и съдии. И още 200 стабилни къщи, покрити със здрави покриви /оловни/. Осигурено е обществено хранене за бедните хора от всички раси и религии. Гостите, които минават през града, могат да пренощуват тук заедно със своите прислужници, без да плащат нищо. Извън стените на този комплекс има още 150 къщи, които са предназначени за бедняците в града. Когато живеят в тях, всеки ден им се дава по 1 акче /някаква сума пари е това/ и достатъчно хляб. Но много от бедняците не ги е грижа, те предпочитат своя си начин на живот и затова много от къщите са празни. Тогава тези пари, които се спестяват, се разпределят между болниците в града. В друга сграда се оказва безплатно лечение и се дават безплатни лекарства на тези, които се нуждаят, а специално отделена къща е за душевно болните. Още Султан Мехмед е гарантирал тези институции с 60 хиляди дуката и дохода от годишните приходи от Света София, както и от големите магазини в града.“
А в архивите на джамията Фатих се пази една от най-старите наредби /на арабски език/, отнасяща се до гарантирането на тези институции.
Пак от запазен документ, наречен Vakfiye /правилник/ се разбира, че всяко от осемте медресета имало по 8 учителя по различни науки и по теология. А какви науки са изучавали по онова време ли? В документите пише: философия, история, естествени науки, граматика, алгебра и география. Заплатата на учителите била около 250 сребърни куруша (монети). Всички учители имали асистенти, чиято заплата била по 50 сребърни куруша.
За болницата пише, че имало изискване да работят по 2 лекари, 1 хирург, 1 фармацевт и достатъчен брой медицински сестри и санитари.
В библиотеката на Топкапъ по времето на Мехмед Фатих имало 587 немюсюлмански произведения, а днешните учени-ислямисти смятат, че този твърде млад по онова време султан е бил един от редките на времето си владетели, който се интересувал живо от културата на различни народи на изток и на запад от Османската империя. Той е бил един от най-образованите ислямски монарси в историята.
През вековете джамията Фатих преживяла три силни земетресения, като катастрофално пострадала при последното през 1766г., когато се сринал и основният купол, и на практика останали да стърчат само части от нея. Запазени били единствено порталът, частично главният вход, медресето и Михрабът – това е нишата, обикновено много украсена, която указва посоката към Мека. Винаги вдясно, почти до нея, е Минбарът – мястото със стълбичките, откъдето имамът чете проповедта.
В сегашния си вид джамията е възстановена окончателно през 1771г. от султан Мустафа III, но има по-различен план от първоначалния си. Иначе интериорът е точно копие на първоначалната джамия. Централният купол е с диаметър 26м и се подкрепя от 4 полукуполи и 4 големи мраморни колони. Има 2 минарета, а в калиграфията се усеща и лееко бароково влияние. Но за разлика от други прочути джамии, примерно Ахмедие, Рустем паша, Селимие, украсата с изникови плочки е доста по-бедна.
След превземането на Константинопол джамията Фатих е била първият голям проект от последвалата през вековете поредица монументални сгради, които са всепризнати архитектурни шедьоври на традиционната отоманска архитектура. И не само архитектурни.
* Надписите върху картата са мои, отбелязвала съм си забележителности и ориентировъчни места.
Следва >>>Огромният ориенталски пазар Фатих (Чаршамба пазар)
iaiaplus 