Стоп! Затаете дъх: Истанбул, нетуристическият (1)

Фатих

Едва ли не всеки от моите роднини, приятели и познати, особено ако е ходил вече в Истанбул, като спомена квартал Фатих, първо бърчи вежди, опитвайки се да се сети, а после зяпва от изненада. И следва порой от въпроси „Ама там ли ходи наистина?! Ама как?! Чакай, чакай, това не беше ли онзи квартал със зачохлените туркини, дето се гледа лошо на чужденците и не може да снимаш? Хийй… Ти не си добре! Ма не те ли е страх да ходиш там? Е как се разбираш с тях? Амии… ако се загубиш? И какво толкова интересно има там?…“
Смеейки се, отговарям: Да бе, там. Еемии… Що? Харесва ми! Атмосферата е абсолютно ориенталска. Особена, много специфична. Няма друго такова място в Истанбул! Интересно е. Да бе, Фатих! 🙂

Но да поясня нещо: първо, кликайте върху снимките, ако искате да ги видите големи, и второ, на тази сателитна снимка* горе е целият Район Фатих, а аз говоря най-вече за тази му част, която се разпростира от Аксарай (ориентир – сп. Аксарай) на запад към градските стени от времето на римския император Теодосий, и за която се смята, че днес е най-ортодоксалният квартал на Истанбул. Той също се нарича Фатих и е квартал от този голям район. Защото, де факто, район Фатих е съставен от отделни, някои дори и съвсем малки, квартали. Без да ги изреждам в някаква определена последователност, а възможно е и да сбъркам или изпусна някой, това са: Сиркеджи, Еминюню, Султанахмет, Лалели, Аксарай, Кумкапъ, Тахтакале, Балат, Сюлеймание, Беязид, Фенер и, разбира се, квартал Фатих.

Де факто, Район Фатих е на мястото, където някога е бил старият Константинопол – на историческия полуостров. И очевидно точно заради това той е наречен на името на Фатих Султан Мехмед II /Завоевателят/, който, само 21-годишен, след около 2 месеца обсада, превзема града и влиза в Константинопол на 30 май 1453 година. „Фатих“ на турски означава „завоевател, победител“.

В наши дни тук и най-вече в Султанахмет, се намират най-прочутите туристически забележителности на Истанбул: Света София, Ахмедие /Синята джамия/, Йеребатан, Топкапъ, Хиподрума с обелиските…

Но сега няма да се разпускам да говоря за другите квартали, а конкретно за

Квартал Фатих,

който, спокойно мога да кажа, определено впечатлява не толкова с исторически паметници, колкото с атмосферата и контрастите си.
Над  90% от жените тук са забрадени и покрити от главата до петите. И 90% от тези 90% са облечени в черни бурки или както там им казват на тези дрехи, а мъжете… Ммнее, по-добре снимките да говорят 😉

Само да поясня, че почти всички снимки, на които има хора в много близък план, съм снимала…  амии… да го наречем „неявно“. Или почти. Но не защото ми е било нещо страшновато, а защото смятам, че човек трябва да се съобразява колкото може повече с нравите на хората, сред които се намира в конкретния момент. В случая, според исляма, Аллах е този, който е дал на човека /и животните/ душа и само той има право да разполага с нея. Затова не бива да се рисуват или снимат хората, за да не им се „открадне“ душата. Те вярват в това. А аз… Е, аз се надявам, че съм им, евентуално, „откраднала“ само визията, а душите им са си все още на мястото 😉

Квартал Фатих е обикновен жилищен квартал и, както казах, е много скромен откъм забележителности. Но не е без хич  🙂  Най-голямата от тях е Джамията Фатих и понеже за мен тя е впечатляваща, ще поразкажа малко.

Всъщност, намирам я за забележителна не само заради това, че е една от най-големите джамии в Истанбул, а и заради историята й. Това, между другото, го казвам, защото много хора, отивайки /не по работа/ в друга страна, не се и опитват предварително да прочетат нещо за забележителни и интересни места там, а разчитат, евентуално, на гид. И може просто да минат транзит покрай нещо, което си струва, но тъй като не влиза в програмата на екскурзовода, и те не му обръщат никакво внимание, защото на външен вид „нещото“ не прави особено впечатление. Или дори е грубо и грозно отвън.  А вътре може да е красиво… И, или, да има доста интересна история. Нали?  Старите джамии, които приличат на огромна купчина тежки сиви камъни, и тюрбетата, са идеален пример.
А джамията Фатих е едно от първите големи строения след превземането на Константинопол от турците.

Според легендата, когато най-сетне влязал в Константинопол, султан Мехмед Фатих, все още на коня си, вдигнал ръка – тълпата от конници около него да млъкне – и обявил: Можете да грабите и плячкосвате всичко, което ви харесва, но няма да избивате населението и никой да не пипа нищо от Света София! Който докосне Света София, ще бъде обезглавен на мига!
Тъй като славата на Света София се носела надалеече из тогавашния свят, султанът не искал това прекрасно строение да бъде унищожено и го запазил, но султанските архитекти и строители го приспособили към изискванията на „правата вяра“. Т.е. построили минаре, покрили/замазали стенописите с човешките лица и поставили ислямски символи.
Но падишахът искал да си има и своя, истинска ислямска джамия, и която, естествено, да засенчи прочутата Света София. Затова наредил на архитекта си Атик Синан /не го бъркайте с Мимар Синан/, тя да е поне по-висока, ако не по-прекрасна от Света София.
И така, първата копка била направена в 1463г., а окончателно джамията била завършена през 1470г. Построена е върху руините на византийската църква „Свети Апостоли“, но не само защото църквата така и така била почти порутена по време на обсадата на града, а и защото се говорело, че точно това място е свято и излъчва силна позитивна енергия.
Но, макар и да била построена на хълма, новата джамия не се получила по-висока от Света София и… Е, кой знае дали някой не му е „помогнал“, но, според мълвата, Синан не могъл да си прости, че не успял да изпълни поръчката на господаря си, и сам си отрязал ръцете… Оо, времена, оо, нрави! – както беше възклинал някога, някъде някой  😉

Мдаа… Не се сбъднало съвсем желанието на султана, но той все пак бил удовлетворен, защото джамията не била само обикновен молитвен храм, а един мнооого голям за времето си /пък и за в наши дни/, комплекс, включващ джамия, осем(!) медресета /училища/ с различна степен на обучение, кютюпхане /библиотека/, хамами /бани/, кервансарай /страноприемница, т.е. хотел, който по онова време бил безплатен/, хастане /болница/, имарет /приют за бедни и душевно болни/, безплатна кухня за бедните, пазар.

И сега, хайде да обърнем внимание на някой-друг факт:
Джамията е построена през 15 век – време, когато Европа, а и целият свят /предполагам, щото аз още не съм била родена тогава 😉 / тъне в невежество и всевъзможни суеверия. Даже Великите географски открития все още не са започнали да се случват. Аз не искам да бъда разбирана погрешно – не, не съм мюсюлманка и не съм пристрастна по такава причина. Но искам да се опираме на фактите и да не робуваме на нечии измишльотини и изопачавания на историята, и на вменяваните ни още в училище клишета.
Мисля, че всеки народ в някой момент от историята си е бил победен и дори завоюван от друг, а в друг момент той самият е бил натрапник и завоевател. Да, и ние българите сме били такива – има достатъчно факти в нашата история. Е, няма да коментирам в момента какви сме, защото това е друга тема.
Та, по онова време в онази „цивилизована“ Европа от 15 век, „човеколюбивата“ Християнска църква царува, коли и беси, и всеки, който има нещастието да си говори сам, например, е набеждаван за изчадие на дявола, а който вари билки и се опитва да лекува хората, е обявяван за вещица. Съответно тези хора са били изгаряни живи на клада. Живи!
А какво прави по това време султан Мехмед Завоевателят? А и не само той. Примерно, един Сюлейман Великолепни, по-късно? О, да, и са воювали, и са покорявали… но и са строили, и са финансирали обществени проекти, и са създавали…
Един пътешественик от онова време – Никола́ де Николай, кралски географ на Франсоа I /френския крал/, през 1540г. бил в Истанбул и после описал посещението си. Цитирам част от него:
„… Най-красивата и най-богата джамия е тази на Завоевателя. Около нея са разположени домовете на учители и съдии. И още 200 стабилни къщи, покрити със здрави покриви /оловни/. Осигурено е обществено хранене за бедните хора от всички раси и религии. Гостите, които минават през града, могат да пренощуват тук заедно със своите прислужници, без да плащат нищо. Извън стените на този комплекс има още 150 къщи, които са предназначени за бедняците в града. Когато живеят в тях, всеки ден им се дава по 1 акче /някаква сума пари е това/ и достатъчно хляб. Но много от бедняците не ги е грижа, те предпочитат своя си начин на живот и затова много от къщите са празни. Тогава тези пари, които се спестяват, се разпределят между болниците в града. В друга сграда се оказва безплатно лечение и се дават безплатни лекарства на тези, които се нуждаят, а специално отделена къща е за душевно болните. Още Султан Мехмед е гарантирал тези институции с 60 хиляди дуката и дохода от годишните приходи от Света София, както и от големите магазини в града.“
А в архивите на джамията Фатих се пази една от най-старите наредби /на арабски език/, отнасяща се до гарантирането на тези институции.
Пак от запазен документ, наречен Vakfiye /правилник/ се разбира, че всяко от осемте медресета имало по 8 учителя по различни науки и по теология. А какви науки са изучавали по онова време ли? В документите пише: философия, история, естествени науки, граматика, алгебра и география. Заплатата на учителите била около 250 сребърни куруша (монети). Всички учители имали асистенти, чиято заплата била по 50 сребърни куруша.
За болницата пише, че имало изискване да работят по 2 лекари, 1 хирург, 1 фармацевт и достатъчен брой медицински сестри и санитари.
В библиотеката на Топкапъ по времето на Мехмед Фатих имало 587 немюсюлмански произведения, а днешните учени-ислямисти смятат, че този твърде млад по онова време султан е бил един от редките на времето си владетели, който се интересувал живо от културата на различни народи на изток и на запад от Османската империя. Той е бил един от най-образованите ислямски монарси в историята.

През вековете джамията Фатих преживяла три силни земетресения, като катастрофално пострадала при последното през 1766г., когато се сринал и основният купол, и на практика останали да стърчат само части от нея. Запазени били единствено порталът, частично главният вход, медресето и Михрабът – това е нишата, обикновено много украсена, която указва посоката към Мека. Винаги вдясно, почти до нея, е Минбарът – мястото със стълбичките, откъдето имамът чете проповедта.

В сегашния си вид джамията е възстановена окончателно през 1771г. от султан Мустафа III, но има по-различен план от първоначалния си. Иначе интериорът е точно копие на първоначалната джамия. Централният купол е с диаметър 26м и се подкрепя от 4 полукуполи и 4 големи мраморни колони. Има 2 минарета, а в калиграфията се усеща и лееко бароково влияние. Но за разлика от други прочути джамии, примерно Ахмедие, Рустем паша, Селимие, украсата с изникови плочки е доста по-бедна.

След превземането на Константинопол джамията Фатих е била първият голям проект от последвалата през вековете поредица монументални сгради, които са всепризнати архитектурни шедьоври на традиционната отоманска архитектура. И не само архитектурни.

* Надписите върху картата са мои, отбелязвала съм си забележителности и ориентировъчни места.

Следва >>>Огромният ориенталски пазар Фатих (Чаршамба пазар)

Други мои разкази за Истанбул, примерно ТУК  и  ТУК

Пингите в Словения (4)

<<<припомнянка

 Скофия Лока

Тръгнахме на това пътешествие с известно притеснение, защото точно по това време централна Европа се давеше в дъждове и наводнения. И според прогнозата, недалеч от нас, само на някакви си 200 км на север-североизток продължаваше да вали.

Но Любляна ни посрещна суха и с леко ухание на липи.  А сега, лъкатушейки с автобуса из крайните й квартали, се радваме и на ярко слънце, красиви къщи сред цветя и свежа зеленина, и искрящи снежни върхове – като огърлица в далечината.
Пътуването ни е кратко, към половин час, тъй като Скофия Лока е на около 25 км от столицата. Всъщност Словения не е голяма страна и човек може да я прекоси за 3-4 часа по магистралата. Е, предполагам.

Слизаме от автобуса на автогарата, която е на много удобно място – точно пред стария град. Подозираме, че в този ранен час ние може да сме единствените туристи и след малко се оказва, че е точно така. Но, първата ни задача е да видим разписанието на автобусите за Кран, защото това е следващата ни спирка, след това да си оставим багажа на съхранение и после да тръгнем из градчето. Аз, обаче, имам и друго, засилващо се с всяка секунда желание, което никак не мога да пренебрегна, и… Е, не, не, няма да досаждам, само ще вметна, че този ден навсякъде тоалетните ми бяха приоритет, а вечерта без тън-мън изпих една доза от капките на Пингата. Добре поне, че температурата ми още в Любляна спря да мърда нагоре-надолу 🙂
Разбираме, че няма обществен гардероб, но хората от касата на автогарата любезно ни предлагат да си оставим при тях багажа, без да поискат нищо в замяна.
И така, олекнали, вече само с по една раничка и фотоапарати (Пламен е с видеокамера) тръгваме по моста зад автогарата към тъкмо разбуждащото се градче.

Снимка от моста зад автогарата. Реката се казва Селца Сора, a мостът насреща се нарича Капуцински мост.

Скофия Лока е едно от най-старите и най-добре запазени средновековни градчета в Словения. Възникнало е преди малко повече от хиляда години сред меко заоблени зелени хълмове и ливади, точно на мястото, където се вливат една в друга реките Селца Сора и Полянска Сора. В продължение на 830 години е било център на независимото господство Лока, собственост на епископите на Фрайзинг, откъдето идва и името на града – Скофия Лока от словенски буквално се превежда като „Епископски ливади/поляни“. Или „Владишки ливади“, по нашенски 😉  А в самото начало градът се наричал само Лока, което на словенски означава „Ливада/поляна край водата“. „Скофия“ /т.е. епископски/ е добавено през 10 век, когато Ото II дава града на епископ Абрахам от Фрайзинг.

Из стария град има редица интересни исторически сгради и местенца. Но най-отдалеч влиза в очите и е най-забележителен  Замъкът Лока (Grad Loka), построен около 1202г.

Сега замъкът е музей с колекции, съдържащи предмети от археологията, история и изкуство, етнология. Сградата му е претърпяла много промени и реконструкции през годините и постоящем представлява смес от архитектурни стилове.
Входът е 5 евро, но се отказваме да влезем – когато минаваме покрай него все още не е отворено, а по-късно, на връщане решаваме, че понеже ни предстоят и други замъци, този можем да го пропуснем.

Е, както си вървим яваш-яваш…

По главната улица на стария град

всеки си снима, каквото му харесва…

Из уличките на стария град

и коментирайки симпатичните къщички с градинки близо до реката, и това въобще сладко градче…

Къщички край реката

прекосяваме по Дяволския мост над Полянска Сора…

Дяволският мост

… и скоро стигаме до хълма Хрибец, откъдето близо половин час се кефим на панорамата. Другите две пинги дори тръгват към църквата на върха му, но аз предпочитам да приседна на едни камъни докато се върнат, че ми стана уморено – все пак от 2-3 дена съм почти само на чай. Но пък ето какво се вижда от моето място:

 

Панорама от Хрибец (зум)

Еейй… въртя-суча, и обективът ми току се насочва към тия съблазнителни снежни върхове. Не знам как се казва този… И не му дадох максимален зум… щот’… бе,  да не взема да си тресна челото в скалите му  😀

На връщане минаваме покрай тази сграда, която изглежда доста историческа – Град Пущал (Grad Puštal – не съм сигурна как точно се произнася)

Град Пущал (Grad Puštal)

По-късно прочетох в интернет, че е бил построен през 1220 г. и в него е живяла фамилията Puštal, която била от богатите. През 17 век имотът минал във владение на благородници – баронската фамилия Oblak.  Днес това е Музикално училище, но тъй като гледам, по нищо не му личи, че е такова. Честно казано,  с тези олющени стени изобщо не го вземаме насериозно това строение и го отбелязваме само с по една-две снимки.

 Докато, вървейки по улицата, си говорим, че вече минава 10ч. и сме гладни, та преди да продължим към Кран трябва да хапнем по нещо, и се натъкваме на… табела, която предизвиква поредната порция усмивки.

Без коментар  🙂

Умъкваме се вътре, гледаме, чудим се… Гледай, гледай, и прИмоции имат!…  Това дали е вкусно? Ами това?… Виж онова там к’во е, и е на сметка – дали е хубаво?…
Оставям ги да се чудят и излизам навън (вътре понамирисва на мандра и нещо ми запрескача из тумбака).
Магазинът наистина е представител на някаква местна мандра и… Пламен, нали си е момченце, не устоял на изкушението 😀 и купил едно парче сирене от промоционалните. И сега няма търпение да го опита.
Та, сядаме, значи, на една пейка на сянка в близката градинка, да видим сега словенското сиренье струва ли си паритеее…
И… ми не го опитахме. Направо го изядохме!
Румката добавя и последния й останал сандвич – покрай сиренцето да бъде изяден и той, да не става зян 😉  А докато мляскаме с кеф, дружно, искренно и на глас съжаляваме – оф, как сега няма и по едно винце, по глътка бе!… Или барем биричка…

Дали бяхме много гладни или наистина беше много добро, но нито едно от сирената, които купихме по-натам през пътешестието ни, не беше толкова вкусно!

Хапнали, доволни от хубавото време и приятните емоции до момента, а аз и за това, че съм горе-долу почти здрава, се отправяме полека-лека към автогарата. Този път минаваме по другия мост – Каменният мост на капуцините със статуята на Свети Йоан Непомук. По този мост се излиза директно на главната улица в стария град.
С Румчо търсим и снимаме елементи от легендата за моста 🙂

А ето и самата легенда:

Мостът бил построен някъде около средата на 14 век. Преди това имало друг мост, но той бил по-тесен и не бил ограден.
Веднъж тогавашният епископ се връщал отнякъде. И, човекът си язди най-спокойно коня, тръгва да минава по моста и изведнъж паат(!) – нещо изтрещяло. Изкаралото си акъла животно ужасено се юрнало по моста… Ама той, нали, средновековен, калдъръмен, тесен, и горкото конче – оп – у реката, барабар с епископа!
Ееми, удавили се – и епископът, и конят. Язък!
Но следващият епископ, за него се знае, че името му било Леополд, си рекъл, че не ще да му се случи подобна случка и веднага поръчал един по-широк, стабилен каменен мост, от дялан камък, с полукръгла форма (по онова време май се харесвали все такива форми). Турили и парапети на моста, да не вземе да цопне и още някой, а по средата и един Свети Йоан Непомук да бъде гард – за по-сигурно де, нали, друго си е да има и не’ква връзка с „небесата“, все пак. Сложили на статуята и герба на Скофия Лока, щото по онова време там до моста имало и стражева кула, и градска порта, та тоя герб, нищо, че е баш на такова странно място, си имал изглежда своето значение.
Мостът на капуцините е един от най-старите в Европа от този вид, но е бил реновиран през 1888г. Ама, защо е кръстен така?
Ами, предполагам, че може би мостът е бил построен основно от монасите-капуцини, понеже тук в най-старата част на града е имало Капуцински манастир и Капуцинска църква, а площадът и днес се казва Капуцински Трг, т.е. Капуцински площад или Площада на капуцините.

А гербът, за който споменах, е друга история, която, мисля, пак заслужава внимание… Щото, понеже, бе изобщо 😉 – ами, не ви ли се пък струва странно в герба на едно средновековно словенско градче да има глава на негър??

Ето го герба – в средата има глава на негър с корона и големи обици на ушите

И как така този негър е попаднал на герба?

Легендата казва,

че първият епископ и господар на Скофия Лока бил Абрахам от Фрайзинг, и както казах някъде в началото днес, самият император Ото II му дал града. По онова време нали нямало телевизия, компютри, дискотеки, молове, фитнес центрове и тем подобни, и хората се забавлявали като си устройвали чат-пат по някой рицарски турнир или бал, обикновено покрай празник, но най-често си правели купона като ходели на лов. Пък по онова екологично-златно време, зверове – дал Господ!

И веднъж епископ Абрахам се заплеснал нещо из шубраците и изостанал от ловната дружинка. Хукнал човекът да ги търси и хоп – сърпраайз! Нахендрил се на една баба меца, тежка категория… Оолеле! Това лък, стрели, това – копие – тц, на една ръка разстояние не вършат работа. И настанал един търкал… Добре, че верният черен слуга – как им викаха сега, афроамериканец ли? – дотърчал навреме, метнал се в таз неравна схватка и спасил господаря си от нелепа смърт – че то срамота, така безславно да го изяде мечка!

Докато му лекували раните на епископа после, той все обещавал и се клел, че оздравее ли, ще направи така, та неговият чернокож слуга и спасител „ще бъде прославен и запомнен и от следващите поколения“.  И удържал обещанието си – сложил му физиономията на герба на Скофия Лока. Нещо повече дори – впоследствие я поставил и на герба на Фрайзингската епархия. Ашколсун на мъже, дет’ държат на думата си! Нали? Брависимо на епископа! Брааво!…

И, една последна снимка от Скофия Лока (ей тази много си я харесвам) 😉

 

Хий… Ей, ще изтървем автобуса за Кран! А и билети още не сме си купили. Бързо!

Пък, на който му е интересно,  тук има и още някоя и друга снимка от Скофия Лока