Рози в града на дервишите

Или Коня – някогашната столица на Империята на селджуките; някогашният, а и сегашен духовен ислямски център на Анатолия и на днешна Турция. Коня се оказа един интересен и доста приятен град, който въпреки населението си от над 1млн. жители, модерното строителство и икономика, и изобщо бързия си растеж през последните години, все още притежава един специфичен провинциален чар и, бих казала, сякаш атмосферата му е и деликатно пропита с нюанс ислямски аристократизъм…

И така, тази година решихме да отидем за няколко дни на море през есента, но в Алания.
О, да, разбира се, че си изкарахме супер! А след десет чудесни дни на Турската ривиера, продължихме към Коня. Всъщност първоначално планирахме да отидем до Адана, Газиантеп, Шанлъурфа, Диарбекир и Мардин, и дори да се качим на планината Немруд, но заради бежанската криза и особено като прочетохме в сайта на Министерството на външните работи, че НЕ СЕ ПРЕПОРЪЧВА самостоятелно пътуване в този район на Турция, се отказахме и решихме освен в Аланя, да побъдем и в Анталия и Сиде, а после да отидем до град Коня.
Преди време бях ходила там с една организирана екскурзия до Кападокия, но на практика имахме само около час в Коня. Автобусът мина из някакви зачукани улици, като из циганска махала, и ни изтърси пред розариума на Музея на Мевляна. Имаше голяма навалица от вярващи/поклонници и минахме просто „на тъгъдъг“ през музея, минутка за тоалетните и чао! И нищо не помня от това посещение, освен че снимането вътре беше абсолютно забранено и много зорко следяха това да се спазва.
Този път обаче беше различно. Много различно.
Пътувахме самостоятелно, сами решавахме къде да ходим, какво да видим, колко да стоим. И я, да си се похваля пък: както всяко друго самостоятелно ми пътуване и това получи „шест“ накрая 🙂

В Аланя на Автогарата не се чудим много-много. Отказваме се от услугите на Метро /MetroTurizm/ и си купуваме билети за автобуса на Йозкаймак /Özkaymak /. По две причини: техните билети са по 30 турски лири, срещу 50 на Метро (40, ако са закупени по интернет) и освен това пътуват 4,5 часа, срещу 5,5 часа на Метро. Комфортът и обслужването са еднакви и при двете фирми, както установихме по време на пътуването /до Истанбул обикновено пътуваме с Метро или Нишикли/. Билетите могат да се платят и с кредитна или дебитна карта.

Стюардът настанява куфарите ни в багажното на автобуса, проверява ни в пасажерския списък, хвърля едно очо и в паспортите ни – не знам, може би защото сме чужденци, и ни води до местата ни. След няколко минути тръгваме.
Наслаждаваме се на гледките по крайбрежния път.

001_Alanya

След по-малко от час автобусът качва няколко души  в град Манавгат и хваща пътя към Анатолия. Оказа се, че това е единственото спиране. До Коня повече не спряхме никъде.

Стюардът е… един такъв бял и по-скоро русоляв, изобщо не бих си помислила, че е турчин този млад мъж в униформа… Но не говори английски или друг западен език. И все пак ми се струва, че разбира по малко. Обаче е пъргав и скоро става ясно защо – след минути започваме да катерим планината Таурус – една от най-големите планински вериги в Мала Азия, която разделя Средиземноморския крайбрежен регион на Южна Турция от Централното Анатолийско плато.
Та, значи, момчето вади едни ръкавици за еднократна употреба и с физиономия и маниери на аристократичен английски иконом започва да раздава на всеки според желанието: мини-кексчета, горещо кафе и чай, сок, нектар, вода (еднократни опаковки чаша по 200мл). После изчезва тихо, а 10-15 минути по-късно минава с една найлонова торба и прибира кой каквото има за хвърляне. След още 10-15 минути – минава отново, внимателно оглежда и не оставя и прашинка неприбрана. Виж ти, чистофайник?! В следващите три часа още два пъти черпи кой каквото иска от изброеното по-горе и деликатно чисти след това… Че то по-бетер от в самолетите!   🙂

Неусетно прехвърляме планината, която се оказва много живописна. Макар че пътят е прокаран през западната й част, която е по-ниска (хиляда докъм две хиляди метра; в източните й части са върховете над три хиляди метра), завоите се вият нагоре-надолу. Отначало растителността е средиземноморска и най-вече средиземноморски борове и пинии в по-ниските части, после се появяват широколистни гори, полянки, а после и истински планински борове и елхи по скалите на високите части. Сочна зеленина и някой-друг поток край пътя.
Тръгнахме при хубаво време – приятно топло, слънце и облачета. За кратко пътувахме в планинска мъгла, после някое време ни валя дъжд, попече ни слънце…
И от високото изведнъж пътят се пуска сякаш право надолу – сред пустошта на скални каньони, после започва да лъкатуши по луно-подобнотото Анатолийско плато. Набързо пресичаме изненадващо появила се долина с обработваеми полски земи, минаваме отдалееч покрай единствения град по пътя ни, Сейдишехир… За 3,5 часа от Манавгат до Коня минахме покрай само четири селца и този неголям град. И точно при този малък „шехир“ /град/ автобусът се качва на магистрала.

002_Manavgat_Konya

След около половин час пътят окончателно се измъква от чукарите и пред нас се ширва безбрежно равно пространство, оградено от сухи, голи била́, а от него постепенно започва да изплува град. Голям град. Още преди да сме навлезли в него започваме да се движим сред… рози. Рози, насадени в разделителната ивица на магистралата и цъфтят!… В средата на октомври?!
За миг мервам голямата табела над пътя, с която тъкмо се разминаваме:
Коня шехир – Хош гельдиниз! /Добре дошли в град Коня/

003_Konya

 

Advertisements

Приказната Бавария (2)

<<< Към първата част

В мига, в който човек осъществи някоя от своите мечти, без значение на възрастта си, в този момент той се чувства като дете, получило нещо много желано  🙂

Изпълнена с радост, дърпам куфара си към изхода на гарата. Сега трябва да намерим автобусната спирка, защото хотелът ни, всъщност, не е в ГаПа, а в Грайнау.

Ами така стана, щото – малко история сега – като почнах да търся хотели за нощувките ни, се оказа, че за нашите дати има места само в 3-4 хотела. И не знам какви са толкова те, но бяха направо на космически цени. Най-ниската цена беше, доколкото си спомням, около 2 хиляди лева, а най-високата точно 9999 лева. За една нощ… 9999 лева!! Отчаях се – аууу, к’ви са тия цени бе! Ма тия луди ли са нещо?… Оклюмах се – явно няма да се ходи в ГаПа…
Обаче час по-късно в пощата ми кацна мейл от booking.com – оферта за Грайнау, който е само на 5-6 км от Гармиш Партенкирхен. Тайна оферта за „genius” потребител /такъв ми е статута в booking.com, защото често пътувам и използвам сайта за резервации и после им давам мнението си за съответните хотели/. Та, офертата им е 720лв за пет нощувки със закуски, за двама. Супер!  🙂

Разпитваме един господин за спирката и след две минутки вече чакаме. Честно казано нищо не можем да разберем от разписанието, освен, че това е спирка на три автобусни линии. Споменах ли, че не знам и бъкел немски? Ма не знаем и двамата!
След десетина минути идва синия рейс за Грайнау. Тези, които обслужват ГаПа са, както разбрахме по-късно, зелените. Показвам Байрен тикета и шофьорът кимва одобрително.
Рейсът минава набързо по улиците на ГаПа и с удоволствие отбелязвам  шарените-писани сгради, каквито съм виждала на снимки из НЕТ-а. Уха, ще се снима!

011_Garmisch Partenkirchen    012_Garmisch Partenkirchen
Отново край изумрудена река, пак няколко къщи, и бусът се понесе по пътя през зелените ливади. Ах, зелените ливади с цветя, много цветя… Красиво е… Но що ли не мога да се ориентирам? Отварям таблета с картите, свалени от гугъл-земя. Гледам там, па оглеждам се от тая страна, от другата – да не изпуснем къде трябва да слезем, щото от разписанието на спирката нищо не разбрахме, пък и нали са само 5-6 км, трябваше да сме ги минали вече. И само до Грайнау ли е този автобус или просто минава през него, и кога?

007a_GaPa_Grainau
Значи, пресякохме веднъж жп линия, после втори път, минахме през една махалица (4-5 къщи), през друга, трета, а табела „Грайнау“ не виждам. Пак пресичаме жп линия, но според картата пътят минава само два пъти през такава и, според инфото, хотела ни трябва да е много близо до линията на зъбчатата железница за връх Цугшпитце. Рейса спира малко след нея и аз скачам;
– Айде, май стигнахме!
Слизаме и рейса ту-туу – замина… Оглеждаме се… Но… Насред поляни сме, пак само 4-5 къщички отсреща, върховете към небето, и всичко това се дави в гореща мараня… Грайнау – таратанци!

Айде пак да гадаем разписанието на спирката, и пак нищо не разбираме. На висок глас ми плисва едно негативно, такова, към драгите немци, кипва ми, значи, възмущението, че е туристически район, нали така?, а една дума няма на (международния) английски никъде – на какво прилича това?! Ама, дреме им – стой сега насред ливадите!
Баш по обед. Гладна съм. Сме. Горещо ни е – отгоре слънцето лее огИн. Седим едно 15 мин. на сянка уж под полупрозрачната козирка на спирката, а през това време минават единствено две коли и то в обратната посока.
Викам му на моя човек:
– Иди отсреща в някоя от къщичките, питай за рейса за Грайнау.
Цупи се:
– Ти що не идеш? Ти каза да слезем тука, ти иди да питаш сега.
Хммм… Що ли той не беше инициаторът на слизането… Офф…
Надигам се за разузнавка и изведнъж откъм дърветата на 50 метра от нас, странно – у ливадата, се разнася боботене на строителна техника. Сега чак забелязваме, че там имало хора, строят нещо. И явно са били в обедна почивка до момента – тихо, кротко са си дремали на сянка.
Мой човек става:
– Стой тука, аз ще ида да питам.
Ах, душица златна… 😉

Връща се след малко и докладва:
– Грайнау се намира натам, казаха все по пътя да вървим, около 2,5км е.
– Моля?!?… Толкова далече? С куфарите? Под слънцето? А рейса?
– Нямало рейс.
//Искам тоалетна. Той е лесен – видях го как се „заинтригува“ от една шипка на връщане. И съм гладна. И водата ми е на дънцето на шишенцето…//
– Как така нямало? Ма ти правилно ли разбра бе, човек?
– Нямало. Казаха, чак в 3ч. бил следващия.
Хийй… мамма мия, след два часа! Той:
– Хайде, рожбе, давай да тръгваме. Полека-полека, ще ги минем тия 2-3 км**, хората казаха все по пътя да вървим.
– Добре де, но ти как го разбра, не са ли германци, на какъв език си говорихте?
– На никакъв. Аз им говоря на моя си език, те ми говорят на техния… С жестове се разбрахме. И единия от тях ми нарисува една крива линия с къщичка накрая и написа 2,5-3км. Казах „данке“ и чао! Това е.

Тръгваме. Еее… ми той като отвори пергелите и отфърча напред, а аз – джагъркам… На автопилот, в жегата…
И кретам си, значи, и си мечтая за 1/ кенеф; 2/ душ; 3/ вода; 4/ кафе; ама голямо кафе и шоколад… или и сладолед; може и диня после… или студен таратор, охаа… Ъ! къ’в таратор в Германия бе!.. 5/ ???

Но пък в мечти пътят минава по-неусетно. Даже и небето се смили над нас – току заприиждаха едни пухкави облаци и взеха да крият слънцето от време на време. И май-май стигнахме. Къщите вече се редят от двете страни на пътя. Табела „Грайнау“ така и не се видя, но пък се появи табелка със стрелка сочеща хотел „Гарни Пост“ в дъното на алеята. А, ето, даже и на табелата на спирката отпреде му пише „Хотел Пост“ – нашият хотел. Слава Богу!

009a_Grainau  003a_Grainau

После  се израдвахме на хубавата ни хотелска стая с прекрасни алпийски гледки от балкона и прозорците (на две стени), мелодичното подрънкване на кравешките хлопки някъде по поляните вън и, разбира се, някои от мечтичките ми се сбъднаха: точки 1, 3 и 5. Всъщност петицата се материализира в два топли кроасана с масло от близката хлебарница, изядени моментално на улицата, докато щракам сладките къщички и гледки в очарователното, чудното, невероятното, приказното градченценценце Грайнау 🙂

017_Grainau

014_Grainau

008a_Grainau

Хвърлихме едно очо на менюто в едно ресторантче, евентуално за довечера, и без да се помайваме повече се метнахме на зъбчатата железницата към Айбзее – езерото под връх Цугшпиц. Много красиво, много живописно алпийско езеро с кристална вода… И може би точно там, точно в онзи момент, когато го видяхме наживо, Алпите ни плениха окончателно.

015a_Eibsee

016_Eibsee

** После се оказа, че разстоянието е било само 2км  🙂

Из Германия с влак

Лятото се развихри, отпуските, почивките и пътуванията също 🙂  А пък аз току-що се върнах пак от Германия. Мдаа, доразгледах си това-онова, дето миналото лято не успях, ходих и още насам-натам иии… естествено, пак не ми стигна! Ми то толкова много има за гледане и правене там! Интересни големи градове, живописни малки градчета, дворци, резиденции, да не говорим пък за замъците… Църкви, манастири, катедрали, музеи, паркове, културни и исторически паметници и паметници на ЮНЕСКО, реки и езера… Изобщо, красива природа. И съхранена история. Богата култура. Подредена държава. Висок жизнен стандарт. Спокойни и любезни хора. Поне такава я виждам към момента Германия. И вече не се чудя защо някои хора толкова драпат да заживеят там.

И сега, за тези, които евентуално се чудят дали да пътуват из Германия без собствен транспорт и не с организирана туристическа група, пък и въобще за всички, на които би им било интересно, ще подам актуална информация за по-практично и удобно пътуване. Уверявам ви, че едно самостоятелно пътуване из Германия не е никак трудно и е доста приятна емоция, защото немският транспорт и конкретно жп транспортът им е отлично уреден, а влаковете им са далееч по-добри от нашите, за голямо ни съжаление, и то във всяко отношение. Аз твърдя, че и най-най-скапаният и мръсен немски влак е по-чист и по-комфортен и от най-най-свестния миризлив български влак. Уви. 07_Germany by train Вярно е, че цените на обществения транспорт в Германия никак не са евтини, особено пък спрямо българския стандарт, но драгите германци са измислили една доста добра система, според мен, така че стига да му се пътува на човек, може да го прави и без да се охарчва прекалено.

И така, всички области в Германия имат регионален „тикет“ /билет/, с който:

1/ Може да се пътува неограничено с всички регионални обикновени и експресни влакове, крайградските влакове, градските и междуградските автобуси, метрото и трамваите. Примерно, за Бавария той се казва „Байрен тикет“, за Баден Вюртенберг е „Баден Вюртенберг тикет“ и т.н. за всяка провинция.

2/ Цената на билета е 23€ за един човек. За група до пет човека общо, всеки следващ доплаща по 5€. Значи за двама цената става 28€ (т.е. вече по 14€ на човек), за трима е 33€ (т.е. по 11€ на човек) и т.н. Тези цени са за втора класа. За първа класа са по-скъпи. Но аз така и не разбрах каква е разликата между първа и втора класа – и в двете класи нещата ми изглеждаха еднакво. Просто ги разделя една прозрачна врата.. Виж, при високоскоростните влакове разликата е очевидна. Но в случая те не ни интересуват.

3/ Този билет, както казах, е валиден само за територията на съответната провинция, но има и „вратичка“ – с него може да се отиде и до градове, които са гранични. Примерно с Хесе тикет може да се пътува от Франкфурт на Майн (в Хесен) до Манхайм, който е в Баден-Вюртенберг, но де факто е на границата на двете провинции. С Бавария тикет се пътува без проблем до Улм (в Баден-Вюртенберг) – също е на границата, или дори до Залцбург, който е в Австрия, на границата с Германия. С Баден-Вюртенберг тикет пък може да се отиде до Меминген в Бавария, а също и до Базел и Шафхаузен, които са в Швейцария.  Още нещо интересно, а и важно, мисля, за който ще ходи в района на Баварските Алпи: Байрен тикет е валиден и по линията Гармиш Партенкирхен (Германия) – Ройте ин Тирол (Австрия), макар че половината от маршрута е през Австрия.

4/ Билетът важи за един ден като от понеделник до петък е валиден от 9ч до 3ч. на следващия ден. В събота, неделя и официален празник е валиден от 6ч. на конкретния ден до 3ч. на следващия ден (3ч през нощта)

5/ Има и нощни билети, при които за един човек цената е 23€, но за всеки следващ (до общо 5) се доплаща по 2€ и важат от 18ч. до 6ч. на следващия ден.

6/ Билетът е един за цялата група от двама, трима, четири или пет души и те трябва да си напишат имената в билета четливо на латиница. Освен това, всички трябва да пътуват заедно.

7/ Билетът може да се купи от автомат за билети на гарата. Автоматите имат менюта и на още няколко езика освен на немски, и е описано стъпка по стъпка как става купуването – лесно е! Автоматът приема банкноти само от 5 и 10€ и връща ресто – за този вид билети. Но при купуване на редовен билет автоматът приема и монети. Може да се плати и с банкова карта. 08_Germany by train_ticket machine_germany

8/ Билетът може да се купи за същия ден, но може и за друга дата – трябва да се посочи конкретно. Максималният срок за предварително закупуване на билета е 3 месеца.

9/ Билетът може да се купи и от информационен център или други места, но тогава се плаща допълнително по 2€ за услугата.

Има и още един вид билети, с които може да се пътува неограничено из цяла Германия. Условията при тях са следните:

1/ Цената за един човек е 44€, а всеки следващ (до пет души общо) доплаща по 8€. Т.е. двама души пътуват накъдето си искат цял ден само за 26€, ако са трима души билетът им излиза по 20€ и т.н. При този билет няма първа класа.

2/ Билетът важи пак за същия часови диапазон – понеделник-петък от 9ч. до 3ч. на следващия ден. Събота, неделя и официален празник – от 6ч. до 3ч. на следващия ден.

3/ Билетът важи за всички обикновени и експресни влакове. Не може да се използва за високоскоростните, нощните и международните влакове от типа ICE, IC, EC, City Night Line.

Внимание: Всички тези видове билети не може да се препродават нито да се преотстъпват, възможно е при проверка да ви бъде поискана лична карта/паспорт. 010_Germany by train

В Германия на всички гари, като при по-големите гари дори на всеки перон**, има и неелектронни информационни табла, поставени в стъклени витрини. За заминаващите влакове таблата са жълти, а за пристигащите – бели. Но още по-лесно и удобно е да гледате разписанието направо на автоматите за закупуване на билети /има такава опция/, защото там ви излизат всички възможни варианти за връзка, дава ви се информация от кой перон тръгва вашия влак, на кой перон пристига на съответната гара, там на кой перон е влакът, на който ще трябва да се качите (ако ще се прекачвате там) и колко време имате за трансфер. Разписанията са така разчетени, че примерно, ако пише, че имате 3 мин за трансфер, бъдете сигурни, че ще ви стигнат – най-вероятно влакът ви чака на съседния перон и просто слизате от единия и се качвате веднага на другия. Малко по-сложно е при големите гари като Мюнхен, Улм, Франкфурт, Нюрнберг, Кьолн и др., където освен, че има по над 30 перона, има и платформи юг и север, или изток и запад. В Мюнхен, примерно, има и перони А и В. На други места, на големите преходни гари (не крайни), каквато е Кьолн, да речем, пък са А, В, С, Д, Е – гледайте внимателно и евентуално си запишете на едно листче тези подробности от разписанието, особено, ако ще имате прекачване някъде и времето за трансфер е кратко. И ако не гоните самолет, който трябва да излети от летище, което е на 200-300-500 км от настоящето ви място, не се тревожете много, ако изпуснете някой влак – или следващия е след около половин-един час, или веднага можете да пребягате да видите на автомата каква опция ще ви даде компютъра за следващите 10-15-20 минути – евентуално с едно-две-три прекачвания и малко закъснение пак ще стигнете горе-долу навреме до целта си… Което, за съжаление, изобщо не може да се постигне с БДЖ понастоящем.

Внимание: Понякога Дойче бан покрива отделни курсове на кратки разстояния с автобуси – обикновено в ранните утринни часове, късно вечер, или в събота и неделя. Примерно от Бамберг до Ерланген. Или от Нюрнберг до Фюрт. Тези автобуси по правило имат спирки съвсем около гарата, но вместо да се лутате и да се кьорите в табелките на спирките, направо отивайте на информацията, където най-добре ще ви упътят къде е точно спирката на съответния автобус. Обаче, след като две лета по ред усилено /и с голямо удоволствие!/ кръстосвам Германия по всевъзможен начин, твърдя, че въпреки прословутата немска точност и немските влакове се случва да закъсняват. Дори и ICE-тата – и свидетел, и потърпевш съм. Но пък ICE-тата и дори обикновените бързи влакове почти винаги успяват да стопят голяма част от закъснението, а ако то е само десетина минути, направо го елиминират за отсечка 100-200 км. Т.е., ако влакът ви закъснява с 10-15 минути, но пътувате на по-далеко, има голяма вероятност да си пристигнете по разписание. По правило регионалните влакове са сравнително къси, има дори влакове от само един или два вагона. Хм, и една голямата загадка си ми остава как така винаги, във всеки влак и по всяко време, има вода, сапун, тоалетна хартия и салфетки за ръце – до този момент аз не съм срещнала липса!  Дори в тоалетната до киндер-секцията видях повивалник и памперси, кутия с мокри бебешки кърпички и пликчета за мръсните памперси!!  Да, когато влакът има  пет и повече вагона, в един от тях има и „киндер-секция“, т.е. за деца – с картинки от приказки и анимационни герои, и разни удобства и занимавки за дребосъчетата. Още – в най-обикновен немски влак без никакъв проблем и без чужда помощ можеш да се качиш с малко дете и детска количка, с колело или с обемист багаж… 011_Germany by train Някои влакове, мисля, че които са за на по-дълги разстояния,  има и секция за пенсионери в края на един вагон – оформено като отделен салон, на канапенца и фотьойли, почти по домашному,  видях да са се разположили няколко баби, две-три от които си плетяха и си бъбреха, а един дядо си четеше вестник. Признавам, че бях доста впечатлена  🙂  И са толкова регулярни тези регионални влакове, че едва ли не, са им като трамваи между малките градченца!  🙂 … Всяка голяма гара е с работещи ескалатори, а освен тях има и асансьори. Дори гарите, които са само с по 5-6 платформи имат асансьори към всяка от тях, а ако случайно няма, както и на малките гарички, много често има транспортни ленти до стената покрай стълбището, на които можете да си сложите багажа и само като леко го придържате, без особено усилие да го качите или свалите от подлеза на перона или обратното. Такива ми ти работи… Ние дали ще ги стигнем ли някога, се чудя …

Аз не претендирам за изчерпателност и затова всеки, който има и друга актуална информация – моля, може да допълва  🙂

А на тези, които тепърва ще се возят на немски влакове:  Schöne reise!/приятно пътуване!/

** на пероните им казват „платформа“

И няколко немски гледки от движещ се влак: 09_Germany train 03_Germany by train 06_Germany by train 02_Germany by train 01_Germany by train    Auf Wiederseеееhen!   018_girl_dance

Приказната Бавария (1)

Предното си разказче  завърших с думите “…Бавария днес е едно прекрасно, направо вълшебно място с удивителни природни красоти, живописни градове и приказни малки градчета, замъци…”

Сега мисля да го илюстрирам и с един малко по-обширен разказ за едно от по-по-най-приказните местенца в Бавария… 🙂

Както бях споменала още в началото на серията ми за Бавария, особено голям мерак имах да видя наживо ГармишПартенкирхен. Това име ми се беше навряло много здраво в главата от отдавна, още от детските ми години, когато веднъж гледах по телевизията някакви състезания по ски от там. Изобщо нямам спомен дали е било за световна купа или нещо друго. Не толкова самото състезание, колкото онова, което камерата показваше от района по време на паузите, ми беше взело акъла. Такива едни величествени снежни върхове, такова безумно сиииньо небе над заснежените склонове … и всичко това като фон на едни удивителни писани-шарени къщички… Глеедах захласната и очарована, и не си и помислях дори, че някой ден ще се докосна до това…

И така, след като за два-три дни, използвайки Мюнхен за леглова база, обиколихме Ландсхут, Фрайзинг, Регенсбург и Нюрнберг, време беше да се отправим на юг към тъй желания ГармишПартенкирхен /съкратено му казвам ГаПа/. Оставихме си по-подробното разхождане из Мюнхен за след това.

Та, купихме си един Байерн тикет и в 9ч. сутринта влакът ни понесе към ГаПа.

Возим си се ние, гледаме си гледките, бъбрим си… А, ето сега влакът ни вече минава покрай едно дълго и както мернах в Гугъл после – около 20км езеро Щарнбергер зее. Понеже е регионален влак, спира на всички гари и гарички, а само по брега на това езеро те се оказват поне три…

Часът е само 9:30… Ами, то ние за никъде не бързаме! И понеже билетът ни важи за цял ден и няма определени часове и места, грабваме си партакешите и слизаме в 

         Тутцинг

едно от малките градченца на брега на Щарнбергер зее. Просто ей така, да се разходим край езерото за час-два, нали ни е по път 🙂

Оказва се, че няма къде да си оставим багажа. Само че не ни се ще да го таралянкаме два часа с нас и… Е, малко трудно се разбираме с фрауто, дето изпълнява роля и на касиер, и информация, и на не знам си какво още, и която категорично отказва да говори друг език освен немски, но в крайна сметка се разбираме – сочи ни да си оставим багажа ей там, т.е. до стената насреща й. Обещаваме, че до два часа ще се върнем и хукваме навън. А то – времето приятно топло, градчето – тихо-тихо, чисто,  езерото – джам. Спретнати къщи, зеленина и цветенца, малки магазинчета, пусти все още ресторантчета… Идилия!

Ето и няколко снимчици /като кликнете върху снимката, тя се отваря в цялата си големина/

Starnberg see

Tutzing2

Походихме колко походихме, купихме си вода и нещо за хапване, и се връщаме на гарата. Взимаме си багажите: данке фрау, бите фрау – усмивки и излизаме на перона. По разписанието, което имам, има влак в 11ч. Обаче на таблото няма влак. Връщам се, питам фрауто-касиер-информатор и т.н., тя ми вика: „найн бан“ – нямало, демек, влак.
А друг, преди 12ч. ще има ли? – Изстрелва ми нещо, което аз ич хабер си найн, и повече не ми обръща никакво внимание. Просто спря да ме вижда и чува – много странен и интересен подход за ролите, които изпълнява на това място… Нали?

Е, излизам на перона, разгеле един униформен чичо насреща ми, на железничар ми мяза. Питам го за влака до ГаПа, който е в 11ч., и той също вика: „найн!“ и ме отминава. Хмм… в това градче сутрин да не стават с гъзО нагоре?…

Сядаме на една пейка на трети перон, дето според моето разписание, свалено от интернет, трябваше да ни дойде влака. На таблото вътре пишеше, а и вън на табелата на самия перон пише, че влак за ГаПа ще има чак в 12:30ч. Ееми к’во пък, времето е хубаво, ще си поседим час и половина. Ама, жалко, щот’ пък в такъв случай можеше да си се помотаеме още малко покрай езерото или из градчето, нали така?

Таман си пъхам таблета в раничката и гледам, откъм посока Мюнхен се задава един влак, който намаля и, минавайки покрай нас, виждам, че на табелата му отпред пише „Гармиш-Партенкирхен“. Влакът (само 3-4 вагона) полека ни отминава и спира. Интересно – видя ми се съвсем празен, а и никой ни слезе, ни се качи на него. Влакът стои с отворени врати. Гледам, почудвам се… и възкликвам: „А! Ама, това да не е нашият влак бе? Виж, сега е 11ч., а на табелата му отпред пишеше Гармиш-Партенкирхен?!“

Мио компаньо вика „Ии… да се качим ли?“ – а той, влакът, е спрял на около 30 метра по-натам от нас…Мии… дали да се качим? А?… А?

И скачаме, затътряме багажите, но в това време влакът тръгва. Аз размахвам ръце и разочаровано се провиквам: „Еййй!… Що не почака бее!…“ – и намалям ход, щото… де се е чуло и видяло влак да ти спре след като е тръгнал, нали, а и едва ли – нали ни казаха, че нямало влак в 11… В това време влакът спира пак, отваря се последната врата, а от първия вагон, от най-отпреде му там, се подава една ръка от страничния прозорец (дали е машиниста?), която маха, все едно ни вика: „Айде! Айде!“

Затърчаваме се, мятаме се вътре, вратата се затваря и влакът тръгва. Смеем се – само влак не бяхме стопирали още!

Ха! Джан-джун – целият вагон е празен!… Минаваме в следващия – и той също!

Train in Bavaria

Е, сядаме – като дойде кондуктора ще го питаме накъде отива този влак.

Трак-трак, трак-трак… спираме на гари, никой не слиза, никой не се качва… кондуктор не идва… Мамма мия! Къде отиваме? shocked

По едно време се качиха един мъж с колело и една жена с куче, а на следващата гара пък слязоха… Минахме покрай едно по-малко езеро, после за пет минути равнината се превърна в хълмове, след още пет минути хълмовете пораснаха в планини… След още десетина минути вече се движим посред едни невероятно свежи, направо фантастично зелени ливади, изпъстрени с някакви бели и жълти полски цветя, оградени от впечатляващо високи скали, тук-там някоя самотна дървена колиба сред поляните… и току една млечно зелена река се заизвива покрай релсите, за която аз реших, че е Изар (бях й виждала такива снимки в интернет-а). Докато се споглеждаме щастливо усмихнати заради тая чудесия отвън, влакът навлиза сред повече къщи, намаля полека и спира. На табела над перона пише: Гармиш-Партенкирхен.

Виж ти, пристигнахме! kiss

>>> продължение

 

Малките градчета на Бавария: Фрайзинг

Малките градчета на Бавария: Фрайзинг

– Фрайзинг ли?! – възкликва нашата нова позната – Фрайзинг, дето е летището на Мюнхен? Ами аз кацам там, когато си идвам от България… Че какво има във Фрайзинг, защо ходихте точно там? /Изненадващо се засякохме с друг българин, т.е. тази дама, в едно мънинко и запокитено сред Алпите, напълно непознато ни дотогава дори и като име, градче. За него, обаче, евентуално друг път – муза си требе за всеки разказ 😉 / 

Та, значи, като пътувахме към Ландсхут и по едно време влакът спря на гара Фрайзинг. Зяпам си разсеяно през джама и: Я! Гледам – точно насреща ми, сред зеленината на хълма над гарата, се белее едно голямо строение, малко като замък. С кули, изобщо както си се полага 🙂
И както се чудя що ли е наистина то, изведнъж ми „светна“ и обявих: Оо, после ще дойдем тук!
Защо ли?… Ами, ей го къде се крие жокера  😉

И така, имало едно време…
Преди повече от хиляда години, а по-точно през 7-8 век след Христа, в Шатр (днес във Франция, но по онова време е бил в пределите на Франкската империя), един ден се родило малко сладко момченце, което нарекли Валдегизо. Но много скоро след това баща му загинал и майка му Корбиниана го прекръстила на себе си. И повече нищо не се знае за детството му. Но се знае, че човекът бил много добродетелен и боголюбив, а по-късно и даже живял 14 години като отшелник, след което решил да отиде до Рим на поклонение. Естествено пеша, а едно магаренце (някои източници споменават за кон) му носело багажа.
Но май и още една причина го била подтикнала за този нелек път – херцог Гримвалд Баварски поискал да се ожени за вдовицата на брат му, а Корбиниан хич не бил съгласен с това, смятал, че ще има някакво кръвосмешение… хм..??
Да, ама папа Григорий II пък бил съгласен, и без много да се чуди, на бърза ръка посветил в сан благочестивия Корбиниан и го изстрелял към Бавария. Че вдовица ли да си остане още хубавата жена, щот’ деверът й не я давал на дука? Нека сега да види, че и в Бавария живеят хора, пък и щом толкова му е зор – ето, да са му под око така! 😉 Дарили Корбиниан и с един кон, за да пътува по-комфортно. Натоварил се нашият човек и потеглил. Направлението му било към едно светилище на планината Фрайзинг в Бавария.
Това било в началото на 720-те години и малко по-късно, през 724г. Корбиниан издигнал бенедиктински манастир и училище на това място. След смъртта му трябвало другият му брат, Еремберт, да ръководи манастира и училището, а още малко по-късно, през 738 година Св. Бонифаций (който е роден в Англия и кръстен Уинфрид) и наричан още „Апостол на германците“, обединява християнската църква в Бавария, а Еремберт е избран за първият епископ на Фрайзинг. Впоследствие манастирът става епископската Резиденция Фригизинга /Но да не се бърка с крепостта Фризинга, която е в Италия/.  Т.е. онова, дето от влака ми заприлича на замък, е въпросната Резиденция.
А Корбиниан впоследствие е канонизиран за светец. Явно е имал необходимите заслуги.

Обаче, символът на днешния град Фрайзинг е мечка. Из целия град по улици, площади и кръстовища, а дори и на най-неочаквани места, се срещат статуи на мечки – синя мечка, червена мечка, розова, жълта, шарена, зелена, на звездички, на карета, с кухненска престилка и черпак, с боксови ръкавици, във футболен екип, мечка с мечета, танцуваща мечка…
Защо така? Ами, легендата разказва, че когато Св. Корбиниан отивал на поклонението в Рим, веднъж в една гора, където той пренощувал, една баба меца му нападнала горкото магаре, докато той бил мръднал по-натам… да си търси.. ъъ… нещо… тоалетна може би? 🙂 Е, Корбиниан нито си изкарал акъла като видял какво е станало, нито се юрнал да трепе мечката. И сигурно още тогава си е имал „светецшески“ таланти, понеже като рекъл на мечката, че сега, за назидание, тя ще му носи багажа до Вечния град, и тя кандисала, моля ви се!.. Натоварил я и туп-туп-туп, полека-лека, след някой-друг ден стигнали до портите на папата. Там й махнал за сбогом: „Addio, carissima, мецана миа!“ 🙂 и баба меца с тъжни очи и натежала стъпка се затътрила обратно към гъстите гори апенински.
Броени дни по-късно Корбиниан се понесъл по Виа Романо към Алпите и Бавария, а пристигайки във Фрайзинг, направил ново чудо – донесъл пролетта! Та, от онова време насетне, че и днес, баба меца гордо се кипри на герба и из улиците на Фрайзинг 🙂
Такива ми ти работи чудни. Чудя се, някой ден децата и внуците ни ще имат ли и свои си легенди за разказване на поколенията си? Интернетът ще успее ли да „роди“ нещо ценно или е просто бавно действаща скрита дрога/отрова/ за душата?
Ама има и друга версия за мечката. Тя е, така да се каже, символна, и според нея мечката, опитомена от Божията благодат, е самият епископ на Фрайзинг, а товара, който носела, е всъщност неговата епархия. Съответно, подчинението на мечката може да се тълкува и като един вид „опитомяване“ и „култивиране“ на езичеството на германските племена от християнството, и в резултат – развиване на християнството и полагане на основите на една велика цивилизация на Бавария.
Аз не знам какво точно трябва да означава този израз „велика цивилизация на Бавария“, но със сигурност знам, че Бавария днес е едно прекрасно, направо вълшебно място с удивителни природни красоти, живописни градове и приказни малки градчета, замъци, безброй исторически паметници и уникална култура.

И няколко гледки от Фрайзинг:

Freising_012

Freising_014

Freising_013

Freising_005

Freising_011

Freising_015

Freising_010

Freising_009

Freising_008

Freising_007

Freising_004

Freising_003

Freising_002

Freising_001

Малките градчета на Бавария: Ландсхут

<<< Предната част

След като ни пропадна програмата за баварския „Романтише щрасе“ /романтичния път/, изключих таблета с прилежно подредените файлове карти и информация, и тръгнахме „на автопилот“. Пояснявам, за последно, че по стечение на обстоятелствата отначало до край аз си останах основен сценарист и режисьор на мероприятието, и разбира се, единия от изпълнителите.

Като начало отсвирихме Мюнхен. Е, не напълно де, отредихме му важната, но не престижна роля да бъде само „базов лагер“. Не че няма какво да се гледа в него, просто международната навалица в момента ни идваше в повечко. Оставихме го за накрая, преди да си тръгнем от Германия.

И така, купихме си един Бавария тикет за две персони и се метнахме на първия възможен влак.

Около 45 мин. по-късно слязохме на едно чууудничко местенце:

 Малкият Ландсхут с голямата сватба

 Ландсхут се оказа едно очарователно градче, разположило се на двата бряга на извиращата от Алпите река Изар, с ясно изразен „чентро сторико“, както казват италианците (исторически център). Всъщност немците му викат„альтщат“ – „стар град“.

Както други подобни немски градчета, корените му са дълбоко в историята. Ландсхут се е появил на бял свят по времето, когато  Лудвиг I Херцог фон Байерн построява замъка Траусниц на хълма над днешния град. Според летописите, това е през 1204г.

_01A_Landshut_castle

Със запазените си почти първоначални размери и вид, и пълен с история, замъкът Траусниц е един от най-добре съхранените до днес средновековни замъци на Германия. А за радостта за очите от гледките от терасите на замъка към града пък да не говорим!

_002

Мисля, че днешният Ландсхут с чиста съвест може да се хвали с красивите си стари сгради в разни стилове: готика, рококо и барок, и като че ли и някакъв техен си, баварски стил, които съвсем естествено си кореспондират с кокетните къщички от съвременната част на града. Човек остава очарован от възможността да се докосне даже и физически до историята чрез чудесно запазените исторически здания.

_009_Landshut

Една от най-интересните и красиви сгради е Кметството в центъра на стария град:

_010_Landshut_Town Hall

Резиденцията на херцога пък, пак в центъра, е била, де факто, първият италиански ренесансов дворец, построен на север от Алпите.

 _011_Landshut_Residence

Но в наши дни Ландсхут е най-известен със своята вековна сватба 🙂

Легендата разказва, че не приела веднага и на драго сърце принцеса Ядвига Ягелонска желанието на татко си, полският крал Казимир IV Ягелон, да я омъжи за непознатия й херцог Георг фон Байерн – девойката си имала, май,  друга любов на сърце… 

Обаче този брак бил много, ама много важен, защото щял да представлява един сериозен алианс срещу османските турци, които напирали да покорят, ако може, тъй, цялата Европа… Та, кофти. Сещате се (нали?) оная песен, дето Ала Пугачова пееше едно време„…всё могут короли, всё могут короли… но… жениться по любви не может ни один король…“

И значи, на 4 ноември 1475г. камбаните на най-голямата в града, светла, семпла и, бих казала дори приятна, църква Св. Мартин, която днес притежава и най-високата тухлена камбанария в света, огласили с радостен звън Ландсхут и околносттите му. Лично залцбургския архиепископ пристигнал да бракосъчетае тази важна двойка. А после кралската сватбена процесия се проточила от църквата чак до Кметството.

_012_Landshut_St

Според историята, сватбарите били над 10 хиляди души, които в развихрилия се няколкодневен купон успели да излапат таман 320 говеда, 1500 овце, 1300 агнета, 500 телета и 40 хиляди пилета. Гарнитурите и пиенето – отделно.

Кетъринга осигурил бащата на току-що провъзгласената дукеса. Поохарчил се крал Казимир, но този брак бил супер много изгоден и за него, освен всичко друго, щото херцог Георг не напразно имал прозвище „Богатият“. Накрая тъстът получил (мен, ако питате, я е продал) цели 32 хиляди златни гулдена за щерка си, което, казват историците днес, се равнявало на сегашни над 6,5 милиона евро.

Голямата зала в Кметството, където младоженците изтанцували сватбените си танци по време на въпросната историческа сватба, била основно ремонтирана около 1880-те год., като на стените били и изрисувани картини от оригиналната сватба. Тези „документални кадри“, както и фактът, че събитието е описано много детайлно в хрониките, предизвикали желание у гражданите на Ландсхут да се опитат да пресъздадат отново, ей така, за разнообразие, тази средновековна сватбена церемония. И веднъж, през 1903 г. взели, че го направили. И толкова им харесало, че започнали да си го правят всяка година, пропускайки само годините на двете световни войни.

Първоначално броят на участниците в тази „игра“ се въртял около 150-200 души, но с всяка година се увеличавал. Явно, да участваш в подобно историческо представление е доста интересно, защото скоро бройката стигнала две хиляди души и тогава организаторите решили да правят фестивала веднъж на три години. А от 1985г. грандиозната Ландсхутска сватба се провежда веднъж на четири години. Последната „емоция“ е била миналата година, 2013-та. Събитието продължава около три седмици, през което време любителите на средновековната история, както и жителите на града, разбира се, имат шанса и удоволствието да присъстват. По време на събитието Ландсхут е посещаван от близо 700 хиляди туристи, което от своя страна добавя един добър приход в градската хазна.

Та, така. И аз бях там. Три дни ядох…girl_dance… ъъ.. не бее, един ден (само) – ходих, гледах, слушах, радвах се, снимах, ядох, пих и… Изобщо се кефих на макс – дай, Боже, всекиму!

Самият град има много добра автобусна транспортна система**, а зад някои от красивите живописни фасади са се настанили ресторантчета, сладкарници, бирарии-градини… С две думи, със сигурност няма само да ходиш из улиците да гледаш – то, грехота пък насред тази историческа сцена да не опънеш барем една съвременна биричка…

Вярвайте ми – попаднеш ли в Ландсхут, все едно си минал през магическото огледало на времето… Но то си е все пак субективно усещане.

А после…

Ммии… следва продължение 😉

** С Бавария тикет може да се пътува с автобус, трамвай, метро, тролей и всички регионални влакове, до и във всяко населено място в Бавария, включително и до (но не във) някои крайгранични градове като Залцбург, Улм и др.

Цел: Бавария. Ама…

Идеята ми за две седмици ваканция в Бавария се прие още „на първо четене“. Следват няколко месеца, през които четирима души се навиваме и убеждаваме един-друг къде, обаче, точно да идем. Защото Бавария е най-голямата федерална провинция на Германия и по площ е колкото почти 2/3 от България, но си има толкова много забележителности и интересности, колкото за три Българии може би! И най-после, след сбирки и обсъждания, гледане на какви ли не карти, клипове и филми, и разбира се, порядъчно ровене из НЕТ-а, решаваме, че ще ходим по тъй наречения „Романтичен път“ в Бавария. Да бе, знаем, че има и друг „Романтичен път“, дето е по Рейн – реката, замъци по бреговете й, малки градчета, лозя по хълмовете… Но това е в друга част на Германия, там ще идем някой друг път. Всъщност, ако е речено, както се казва, понеже… За понежето – по-натам.

Та значи, най-общо, според програмата ни, ще идем в Мюнхен, после Нюрнберг, Бамберг, Вюрцбург, Ротенбург об дер Таубер, Динкелсбюл и Фюсен. А може би и Кобург? Или Аугсбург? Или дори, ако имаме време, и Ньордлинген, и Меминген… А накрая, задължително за мен, Гармиш-Партенкирхен. Бе, като че ли не знам точно защо, но много държа на него, а и искам няколко дни просто ей така, като планинска почивка. Ама в Алпите да е. И то в немските Алпи да е. Ми, идва ми отвътре – имам чувството, че няколко дни точно там ще ми дадат точно онова, което не знам точно какво е, но имам нужда точно от него. Мдаа…

Само че онзи, дето всичко види от небето, оказа се, си имал други планове за нас…

Та, понеже… ми, около месец преди пътуването, един от четворката се отказа. По уважителни причини. Добре, приехме го.

Аха-аха, ще тръгваме вече, дет’ се вика, и хоп – и Пингата „падна в канала“. Отново уважителна причина.

Мамма мия!… И сега к’во, ще си ходим само двамца ли?! Щото освен, че всичко вече е уредено, и ние отдавна сме се наточили направо на 100%.

После – по план щяхме да пътуваме на четири колела, но само няколко дни преди тръгването сменихме транспорта.

Ъ – мъ, това е! 

Че кой би изпуснал оферта за самолет, който само за няма три часа ще те прехвърли в Германия срещу 85 евро за All inclusive ? – чекиран багаж + ръчен + даже ядене, кафета, вода…

Късмет, изневиделица ни иде. Ама и не само това! Самолетният билет включва още и билет за влак за абсолютно всички видове влакове, включително скоростните, за цяла Германия, валиден до 24ч. на датата на пристигането. А самолетът ни каца, майн дамен унд херен, сутринта в 5:45ч. местно време. Гутен морген! И цял ден на разположение!  Само дето кацаше в… Кьолн.

Ееми, в Кьолн – в Кьолн!

Съответно новите обстоятелства: клъц, предварителната програма с брадвата. Почти изцяло.. Кой иска да се сети кое остана от нея? 😀

Та, значи, видяхме Кьолнската катедрала сутринта рано-рано. То е невъзможно да не я видиш – слизаш от влака и тя насреща ти – чака те баш пред гарата, забила кули в небесата. Дори и да не излезеш от гарата, пак ще я видиш:

001_Koln_The Dom from the Rail Station

Ама пак ще трябва да се ходи някой ден! Понеже, оф бее, като се разваля́ точно в този миг – ама едно гадно, ама едно отвратително, неспасяемо – сякаш си попаднал насред гъст облак – наоколо тъмно, сиво и мрачно, и отвсякъде ръси ситно като с пулверизатор. А как мокри – не е истина!

002_Koln

Катедралата в 7ч. се оказа отворена и даже вече, ми най-много петнайсетина души да бяха, се нагушили вътре в нещо като параклис или де да знам какво е, заедно с един църковно-униформен в бяло хер, и… кои ги знае, линкваха се нещо с Бога ли… ?? Приказваше им хер-ът нещо, чат-пат поглеждаше и сочеше към тавана нагоре, пък те навели глави и под нос: мън-мън-мън-Амен!… Хм, к’ви ли ги бяха вършили цяла нощ тия, та рано-рано бързаха да се каят и молят?

Като полуслепи прилепи с още два-трима чужденци /очевидно/ се лутаме, пристъпвайки на пръсти из тая прочута катедрала, някъде около половин час се опитваме да видим и снимаме нещичко от нея. Ама ядец – вътре, явно нарочно, светеха сигурно десетина лампи на кръст, и непросветените като мен само могат да гадаят кое какво е. Но, личеше си, че има красиви стъклописи. Да му се не види!

Много ме беше яд – нито можеш да разгледаш човешки, ни да снимаш качествено у тая тъмница!

004_Koln

Силно разочаровани от това и от грозния дъжд, който хем се беше усилил, се метнахме на първия ICE в посока Франкфурт на Майн.

И – ай, Боже! Де го чукаш, де се пука! Влакът ни, оказва се, се движи точно по маршрута на „Романтише Рейн“!

Ама в нашия случай да се радва ли човек, да плаче ли? Щото … Ми то, това на снимките, толкова романтично ли ви изглежда? Щото на мен хич. Дори и да се абстрахирам от отблясъците от стъклото и това, че влакът се движи с доста прилична скорост.

 003_Romantic Rhein

А Франкфурт… Еее, Франкфурт ни посрещна далеч по-дружелюбен и откъм метео условия, и въобще. Бих казала, направо с отворени обятия 🙂

005_Frankfurt am Main

Ха насам, ха натам, даже се качихме и на Main Tower /небостъргача/, да хвърлим по едно очо и от повисочко. Поне шест часа се шматкахме из Франкфурт.

006_Frankfurt am Main

Сега, на всички онези, които смятат, че Франкфурт на Майн е просто един бизнес град и няма какво да му се гледа, ще кажа: Ааа, не, не е точно така! То зависи и кой какви цели има, но освен небостъргачи, хотели, офиси и МОЛ-ове, Франкфурт е и пълен с музеи и художествени галерии, има интересни църкви, има стара и нова опера, запазен/реставриран/ исторически площад с Кметство и типични Фахверкови сгради (мисля, че така се казват на български). Има и прекрасни паркове, също и ботаническа градина. Дори централната им гара е със запазен исторически външен вид, а е напълно модерна отвътре.

007_Frankfurt am Main

Походихме, поснимахме, хапнахме по нещо за обяд, айде и италиански сладолед за десерт. Че как – италианското джелато във Франкфурт не може да се пропусне, щот’ трябва да се види дали е като оригинала. Е, не е точно, но става 🙂 О, даже успях и с една блузка да се сдобия от Zeilgalerie на прочутата Zeil Strasse. Този жокер е за ценителите на шопинга 😉

А въпросната пешеходна Zeil Strasse също си беше  забележителна – фрашкана с народ /около 14-15ч. след обед/, сякаш има всеобщ празник – всички наоколо в чудесно настроение, усмихнати едни, радостни такива (е, повечето)… По-мързеливите или по-уморени си седнали по пейките – зрители един вид, други се влачат наоколо – ближат сладоледи, хортуват си, трети току влизат-излизат из магазините, носят торби с покупки. Из ресторанти, бистра и кафенета – пак народ. Що не са на работа тия хора? А, да бе, днес е събота. Други луди – млади-стари по каски и наколенки, фърчат напред-назад с колелета по велосипедните алеи… Разнолики туристи щракат с фотоапарати… Ама що така разправят, че Франкфурт не бил туристически град?!

008_Frankfurt am Main

Отново сме във влака. Манхайм, Хайделберг, Щутгарт, Улм и Аугсбург прелетяват край нас – каквото успях да щракна през прозореца в движение, това ми е от там. Барабар с отблясъците от стъклото.

Вече е почти тъмно. Имам чувството, че май централната гара на Мюнхен никога не спи. Благополучно се промушваме през тълпата от потенциални пътници, щъкащи край информационните табла и по всички перони и посоки във и около гарата, дремещите по кьошетата несретници и блуждаещите с полупразни бутилки в ръце пияници, тихо тарашещи кошчетата хора с вид на НЕклошари, мърляви наркомани, ексцентрици… Ескалаторите на кръстовището постоянно „гълтат и изплюват“ тръгнали кой ли знае накъде по това време хора от буквално всякакви националности. Отдолу някъде се дочува метрото, отгоре профучават лъскави денонощни трамваи, вой на полицейски сирени цепи нощта, мяркат се боклуци по улиците… Хотели, магазини, офиси, барове, но работят най-вече турските и арабските заведения за хранене… И нощните клубове.

Те́ ти гo Мюнхен, bitte!… Е, който тръгнал – тръгнал. Няма лъжа, няма измама, пътешествие в Бавария ще има…

И значи следва продължение 😉