Пингите в Словения (3)

<<<припомнянка

Добре дошли в Словения!

Другарчетата ми се втурват да ме спасяват, кой както може – Пламен ме гледа съчувствено и ми предлага нещо за ядене (въобще нямам спомен какво), а Румката рови из чантата си за някакви чародейни прополисови капки.
Изобщо не ми е до ядене, отказвам и капките засега, понеже се сещам, че в торбичката с лекарствата, които взех, май имаше и две-три таблетки медицински въглен. Бога ми, от дете не съм пила такава гадост и дори нямам идея що я взех, но явно съм действала интуитивно. Изпращам мислено благодарности на вътрешния си глас – моята пътеводна светлина!  😉
И от този момент, докато пристигнем в Любляна, ми е доста смътно. Имам спомен, че братята хървати, както винаги, ни свалиха всички на границата – треперихме там на някакво течение докато заничаха и ровеха из автобуса и минавахме паспортен контрол. През другото време държах 37-38 температура (да, носех термометъра), която ме успиваше непрекъснато и само от време на време се събуждах, опитвайки се да се наместя в някоя по-удобна камасутренска поза. Слава богу, и „щастието“ беше се кротнало.

Пристигаме по разписание, точно в 5 часа на автогарата в Любляна. За който не знае, но може да му дотрябва – тя е точно до централна Ж.п. гара. Т.е. „Автобусна постая“ и „Железнишка постая“ са една до друга, а освен това и двете са неочаквано и невероятно малки. Изненадани сме, щото, нали, Любляна е столица все пак, но така или иначе:

Добре дошли в Словения!

И още веднъж сме изненадани, понеже наоколо няма никой! Пет часа сутринта, понеделник, а няма хора, няма коли, няма градски транспорт – нищо!!
Нали се сещате, че гарата и автогарата също все още са затворени? Правилно, и кенефите са заключени! Хмм…
Обаче масичките пред барчетата си стоят, не са прибрани или овързани с вериги (примерно) и ние си скупчваме багажите и се настаняваме пред едно барче. Пише, че работи от 6 до 23 ч. Значи ще почакаме до 6 часа.
Дали ми е време да се оправям или е от хладния сутрешен въздух, не знам (планините с все още сняг по тях се виждат в далечината), но се чувствам… е, не „пушка“, но доста по-добре.
Към шест без десет пристига една жена и като ни вижда пред барчето, видимо се запритеснява, припряно заотключва, приказва нещо, сякаш се извинява, а като разбра, че сме чужденци, още повече се ошашка. Усмихваме й се: Споко бе, жена, няма проблем!  🙂

Поръчваме си по нещо; аз само чай. После си заплакваме и очите в тоалетната на въпросното барче, понеже гаровата продължава да е затворена, и влизаме с Пингата в атобусната постая да разберем туй-онуй.

Бях направила резервациите за хотелите съобразно програмата, която си нахвърлихме предварително с Руми. Пламен от самото начало каза, че където го водим, там ще ходи. И това беше добре, защото за мен голяма част от удоволствието от едно пътуване е организацията му. (Пък Анджи често си присвоява тази функция – това между другото.)
Оказва се, че разписанието на автобусите, което бях свалила от интернета е актуално. Е, товарим се на първия за деня автобус, в който освен нас има само още един човек, и като с такси се понасяме към едно от най-старите и живописни средновековни градчета на Словения – Скофия Лока.