Пингите в Словения (2)

<<< припомнянка

Речено – сторено

И така, с условието, че от този момент Пламен ще забрави, че е мъж и ще е просто „приятелка“, го провъзгласяваме за Пинга №3 и отиваме да си купим билети за автобуса до Любляна 🙂

Избираме да пътуваме с „Флоренция бус“ по няколко причини: пристига в Любляна в сравнително „човешко“ време – в 5 ч. сутринта, при това на автогарата в Любляна, за разлика от останалите автобусни фирми, които спират на някаква бензиностанция на магистралата, някъде извън града и то посред нощ!
Освен това, цената на билетите на Флоренция бус има и преференции – колкото по-рано си купиш билета, толкова по-евтин е. Например, при редовна цена 214 лв. за отиване и връщане, нашите билети струваха по 184 лв., защото ги купихме близо две седмици преди датата на пътуване и имахме възможност дори да си изберем местата.
Ама относно автобуса, с който пътувахме, съм със смесени чувства. Отвън – беше чист, но явно не в първа младост. А като се качих, вътре направо си беше стар и раздрънкан; седалките едни такива вехти и горкѝ, като изтумбени и неудобни… Лелее, не можех да повярвам, че тая бракма пътува из Европа!

Обаче невероятно, но факт – пътувахме много добре! Не само за това, че имаше достатъчно свободни места и на практика се разположихме на по двойна седалка. Самите седалки се оказаха все пак удобни и благодарение на неочаквано широкото място около тях, можеше да бъдат спускани максимално назад, а също и достатъчно раздалечавани една от друга, без да се пречи на човека зад теб. За наш късмет, на връщане пътувахме със същия автобус.
Колкото до шофьорите, те бяха определено добри във всяко отношение. И така, въпреки нощния преход, мисля, че пътуването беше добро. И то при положение, че аз тръгнах болна на това пътешествие!
Не се шегувам! Вечерта преди да тръгнем, без абсолютно никакви други симптоми вдигнах висока температура, която не се повлияваше от илачите, които изгълтах през нощта и на следващата сутрин. Освен чай, нищо друго не ми се пиеше,  ядене пък – хич! Едва към обед температурата ми падна на 37, но от това не се почувствах коой знае колко по-добре. Автобусът тръгваше в 14:30ч. и аз много сериозно се позамислих дали изобщо да стана от леглото. Насилих се за няколко лъжици супа, пет минутки в банята и… И реших, че както винаги, и сега трябва да ми мине като на куче. Събрах всички хапчета в една торбичка – за всеки случай – и я пуснах в раничката, да са ми под ръка, за спокойствие де 😉
Тръгвам!

Срещаме се с другите пинги на автогара Сердика, натоварваме се в автобуса, след час минаваме бързо и успешно Калотина – Айде, добар дан, Србија!  😉
Пет минути по-късно автобусът спира до едно заведение вдясно за почивка, тоалетна, кафе, който иска да яде нещо – отпускат ни таман 40 минути… На мен само ми се лежи и затова се оглеждам как по-комфортно да се наместя на двойната седалка… И тогава внезапно, изневиделица из корема ми се разнасят странни звуци – все едно спира парното и водата гъргори из тръбите – и след миг получавам недвусмислена позивна!
ИзФърчам от рейса, в движение питам за дамската тоалетна, но в бързината уцелвам мъжката и взаимно се стряскаме с един господин, ама нямам време за анализи и с трясък се паркирам в първата изпречила ми се кабинка: Оооххх!…
В останалите 30 минути изигравам „упражнението“ още цели три пъти, но вече с коригирани координати на кенефа… Олеле, в обятията на „рядкото щастие“ съм!…
Мамма мия! – Тé това изобщо не беше предвидено!