В мига, в който човек осъществи някоя от своите мечти, без значение на възрастта си, в този момент той се чувства като дете, получило нещо много желано 🙂
Изпълнена с радост, дърпам куфара си към изхода на гарата. Сега трябва да намерим автобусната спирка, защото хотелът ни, всъщност, не е в ГаПа, а в Грайнау.
Ами така стана, щото – малко история сега – като почнах да търся хотели за нощувките ни, се оказа, че за нашите дати има места само в 3-4 хотела. И не знам какви са толкова те, но бяха направо на космически цени. Най-ниската цена беше, доколкото си спомням, около 2 хиляди лева, а най-високата точно 9999 лева. За една нощ… 9999 лева!! Отчаях се – аууу, к’ви са тия цени бе! Ма тия луди ли са нещо?… Оклюмах се – явно няма да се ходи в ГаПа…
Обаче час по-късно в пощата ми кацна мейл от booking.com – оферта за Грайнау, който е само на 5-6 км от Гармиш Партенкирхен. Тайна оферта за „genius” потребител /такъв ми е статута в booking.com, защото често пътувам и използвам сайта за резервации и после им давам мнението си за съответните хотели/. Та, офертата им е 720лв за пет нощувки със закуски, за двама. Супер! 🙂
Разпитваме един господин за спирката и след две минутки вече чакаме. Честно казано нищо не можем да разберем от разписанието, освен, че това е спирка на три автобусни линии. Споменах ли, че не знам и бъкел немски? Ма не знаем и двамата!
След десетина минути идва синия рейс за Грайнау. Тези, които обслужват ГаПа са, както разбрахме по-късно, зелените. Показвам Байрен тикета и шофьорът кимва одобрително.
Рейсът минава набързо по улиците на ГаПа и с удоволствие отбелязвам шарените-писани сгради, каквито съм виждала на снимки из НЕТ-а. Уха, ще се снима!
Отново край изумрудена река, пак няколко къщи, и бусът се понесе по пътя през зелените ливади. Ах, зелените ливади с цветя, много цветя… Красиво е… Но що ли не мога да се ориентирам? Отварям таблета с картите, свалени от гугъл-земя. Гледам там, па оглеждам се от тая страна, от другата – да не изпуснем къде трябва да слезем, щото от разписанието на спирката нищо не разбрахме, пък и нали са само 5-6 км, трябваше да сме ги минали вече. И само до Грайнау ли е този автобус или просто минава през него, и кога?
Значи, пресякохме веднъж жп линия, после втори път, минахме през една махалица (4-5 къщи), през друга, трета, а табела „Грайнау“ не виждам. Пак пресичаме жп линия, но според картата пътят минава само два пъти през такава и, според инфото, хотела ни трябва да е много близо до линията на зъбчатата железница за връх Цугшпитце. Рейса спира малко след нея и аз скачам;
– Айде, май стигнахме!
Слизаме и рейса ту-туу – замина… Оглеждаме се… Но… Насред поляни сме, пак само 4-5 къщички отсреща, върховете към небето, и всичко това се дави в гореща мараня… Грайнау – таратанци!
Айде пак да гадаем разписанието на спирката, и пак нищо не разбираме. На висок глас ми плисва едно негативно, такова, към драгите немци, кипва ми, значи, възмущението, че е туристически район, нали така?, а една дума няма на (международния) английски никъде – на какво прилича това?! Ама, дреме им – стой сега насред ливадите!
Баш по обед. Гладна съм. Сме. Горещо ни е – отгоре слънцето лее огИн. Седим едно 15 мин. на сянка уж под полупрозрачната козирка на спирката, а през това време минават единствено две коли и то в обратната посока.
Викам му на моя човек:
– Иди отсреща в някоя от къщичките, питай за рейса за Грайнау.
Цупи се:
– Ти що не идеш? Ти каза да слезем тука, ти иди да питаш сега.
Хммм… Що ли той не беше инициаторът на слизането… Офф…
Надигам се за разузнавка и изведнъж откъм дърветата на 50 метра от нас, странно – у ливадата, се разнася боботене на строителна техника. Сега чак забелязваме, че там имало хора, строят нещо. И явно са били в обедна почивка до момента – тихо, кротко са си дремали на сянка.
Мой човек става:
– Стой тука, аз ще ида да питам.
Ах, душица златна… 😉
Връща се след малко и докладва:
– Грайнау се намира натам, казаха все по пътя да вървим, около 2,5км е.
– Моля?!?… Толкова далече? С куфарите? Под слънцето? А рейса?
– Нямало рейс.
//Искам тоалетна. Той е лесен – видях го как се „заинтригува“ от една шипка на връщане. И съм гладна. И водата ми е на дънцето на шишенцето…//
– Как така нямало? Ма ти правилно ли разбра бе, човек?
– Нямало. Казаха, чак в 3ч. бил следващия.
Хийй… мамма мия, след два часа! Той:
– Хайде, рожбе, давай да тръгваме. Полека-полека, ще ги минем тия 2-3 км**, хората казаха все по пътя да вървим.
– Добре де, но ти как го разбра, не са ли германци, на какъв език си говорихте?
– На никакъв. Аз им говоря на моя си език, те ми говорят на техния… С жестове се разбрахме. И единия от тях ми нарисува една крива линия с къщичка накрая и написа 2,5-3км. Казах „данке“ и чао! Това е.
Тръгваме. Еее… ми той като отвори пергелите и отфърча напред, а аз – джагъркам… На автопилот, в жегата…
И кретам си, значи, и си мечтая за 1/ кенеф; 2/ душ; 3/ вода; 4/ кафе; ама голямо кафе и шоколад… или и сладолед; може и диня после… или студен таратор, охаа… Ъ! къ’в таратор в Германия бе!.. 5/ ???
Но пък в мечти пътят минава по-неусетно. Даже и небето се смили над нас – току заприиждаха едни пухкави облаци и взеха да крият слънцето от време на време. И май-май стигнахме. Къщите вече се редят от двете страни на пътя. Табела „Грайнау“ така и не се видя, но пък се появи табелка със стрелка сочеща хотел „Гарни Пост“ в дъното на алеята. А, ето, даже и на табелата на спирката отпреде му пише „Хотел Пост“ – нашият хотел. Слава Богу!
После се израдвахме на хубавата ни хотелска стая с прекрасни алпийски гледки от балкона и прозорците (на две стени), мелодичното подрънкване на кравешките хлопки някъде по поляните вън и, разбира се, някои от мечтичките ми се сбъднаха: точки 1, 3 и 5. Всъщност петицата се материализира в два топли кроасана с масло от близката хлебарница, изядени моментално на улицата, докато щракам сладките къщички и гледки в очарователното, чудното, невероятното, приказното градченценценце Грайнау 🙂
Хвърлихме едно очо на менюто в едно ресторантче, евентуално за довечера, и без да се помайваме повече се метнахме на зъбчатата железницата към Айбзее – езерото под връх Цугшпиц. Много красиво, много живописно алпийско езеро с кристална вода… И може би точно там, точно в онзи момент, когато го видяхме наживо, Алпите ни плениха окончателно.
** После се оказа, че разстоянието е било само 2км 🙂
iaiaplus 