Пингите в Словения (4)

<<<припомнянка

 Скофия Лока

Тръгнахме на това пътешествие с известно притеснение, защото точно по това време централна Европа се давеше в дъждове и наводнения. И според прогнозата, недалеч от нас, само на някакви си 200 км на север-североизток продължаваше да вали.

Но Любляна ни посрещна суха и с леко ухание на липи.  А сега, лъкатушейки с автобуса из крайните й квартали, се радваме и на ярко слънце, красиви къщи сред цветя и свежа зеленина, и искрящи снежни върхове – като огърлица в далечината.
Пътуването ни е кратко, към половин час, тъй като Скофия Лока е на около 25 км от столицата. Всъщност Словения не е голяма страна и човек може да я прекоси за 3-4 часа по магистралата. Е, предполагам.

Слизаме от автобуса на автогарата, която е на много удобно място – точно пред стария град. Подозираме, че в този ранен час ние може да сме единствените туристи и след малко се оказва, че е точно така. Но, първата ни задача е да видим разписанието на автобусите за Кран, защото това е следващата ни спирка, след това да си оставим багажа на съхранение и после да тръгнем из градчето. Аз, обаче, имам и друго, засилващо се с всяка секунда желание, което никак не мога да пренебрегна, и… Е, не, не, няма да досаждам, само ще вметна, че този ден навсякъде тоалетните ми бяха приоритет, а вечерта без тън-мън изпих една доза от капките на Пингата. Добре поне, че температурата ми още в Любляна спря да мърда нагоре-надолу 🙂
Разбираме, че няма обществен гардероб, но хората от касата на автогарата любезно ни предлагат да си оставим при тях багажа, без да поискат нищо в замяна.
И така, олекнали, вече само с по една раничка и фотоапарати (Пламен е с видеокамера) тръгваме по моста зад автогарата към тъкмо разбуждащото се градче.

Снимка от моста зад автогарата. Реката се казва Селца Сора, a мостът насреща се нарича Капуцински мост.

Скофия Лока е едно от най-старите и най-добре запазени средновековни градчета в Словения. Възникнало е преди малко повече от хиляда години сред меко заоблени зелени хълмове и ливади, точно на мястото, където се вливат една в друга реките Селца Сора и Полянска Сора. В продължение на 830 години е било център на независимото господство Лока, собственост на епископите на Фрайзинг, откъдето идва и името на града – Скофия Лока от словенски буквално се превежда като „Епископски ливади/поляни“. Или „Владишки ливади“, по нашенски 😉  А в самото начало градът се наричал само Лока, което на словенски означава „Ливада/поляна край водата“. „Скофия“ /т.е. епископски/ е добавено през 10 век, когато Ото II дава града на епископ Абрахам от Фрайзинг.

Из стария град има редица интересни исторически сгради и местенца. Но най-отдалеч влиза в очите и е най-забележителен  Замъкът Лока (Grad Loka), построен около 1202г.

Сега замъкът е музей с колекции, съдържащи предмети от археологията, история и изкуство, етнология. Сградата му е претърпяла много промени и реконструкции през годините и постоящем представлява смес от архитектурни стилове.
Входът е 5 евро, но се отказваме да влезем – когато минаваме покрай него все още не е отворено, а по-късно, на връщане решаваме, че понеже ни предстоят и други замъци, този можем да го пропуснем.

Е, както си вървим яваш-яваш…

По главната улица на стария град

всеки си снима, каквото му харесва…

Из уличките на стария град

и коментирайки симпатичните къщички с градинки близо до реката, и това въобще сладко градче…

Къщички край реката

прекосяваме по Дяволския мост над Полянска Сора…

Дяволският мост

… и скоро стигаме до хълма Хрибец, откъдето близо половин час се кефим на панорамата. Другите две пинги дори тръгват към църквата на върха му, но аз предпочитам да приседна на едни камъни докато се върнат, че ми стана уморено – все пак от 2-3 дена съм почти само на чай. Но пък ето какво се вижда от моето място:

 

Панорама от Хрибец (зум)

Еейй… въртя-суча, и обективът ми току се насочва към тия съблазнителни снежни върхове. Не знам как се казва този… И не му дадох максимален зум… щот’… бе,  да не взема да си тресна челото в скалите му  😀

На връщане минаваме покрай тази сграда, която изглежда доста историческа – Град Пущал (Grad Puštal – не съм сигурна как точно се произнася)

Град Пущал (Grad Puštal)

По-късно прочетох в интернет, че е бил построен през 1220 г. и в него е живяла фамилията Puštal, която била от богатите. През 17 век имотът минал във владение на благородници – баронската фамилия Oblak.  Днес това е Музикално училище, но тъй като гледам, по нищо не му личи, че е такова. Честно казано,  с тези олющени стени изобщо не го вземаме насериозно това строение и го отбелязваме само с по една-две снимки.

 Докато, вървейки по улицата, си говорим, че вече минава 10ч. и сме гладни, та преди да продължим към Кран трябва да хапнем по нещо, и се натъкваме на… табела, която предизвиква поредната порция усмивки.

Без коментар  🙂

Умъкваме се вътре, гледаме, чудим се… Гледай, гледай, и прИмоции имат!…  Това дали е вкусно? Ами това?… Виж онова там к’во е, и е на сметка – дали е хубаво?…
Оставям ги да се чудят и излизам навън (вътре понамирисва на мандра и нещо ми запрескача из тумбака).
Магазинът наистина е представител на някаква местна мандра и… Пламен, нали си е момченце, не устоял на изкушението 😀 и купил едно парче сирене от промоционалните. И сега няма търпение да го опита.
Та, сядаме, значи, на една пейка на сянка в близката градинка, да видим сега словенското сиренье струва ли си паритеее…
И… ми не го опитахме. Направо го изядохме!
Румката добавя и последния й останал сандвич – покрай сиренцето да бъде изяден и той, да не става зян 😉  А докато мляскаме с кеф, дружно, искренно и на глас съжаляваме – оф, как сега няма и по едно винце, по глътка бе!… Или барем биричка…

Дали бяхме много гладни или наистина беше много добро, но нито едно от сирената, които купихме по-натам през пътешестието ни, не беше толкова вкусно!

Хапнали, доволни от хубавото време и приятните емоции до момента, а аз и за това, че съм горе-долу почти здрава, се отправяме полека-лека към автогарата. Този път минаваме по другия мост – Каменният мост на капуцините със статуята на Свети Йоан Непомук. По този мост се излиза директно на главната улица в стария град.
С Румчо търсим и снимаме елементи от легендата за моста 🙂

А ето и самата легенда:

Мостът бил построен някъде около средата на 14 век. Преди това имало друг мост, но той бил по-тесен и не бил ограден.
Веднъж тогавашният епископ се връщал отнякъде. И, човекът си язди най-спокойно коня, тръгва да минава по моста и изведнъж паат(!) – нещо изтрещяло. Изкаралото си акъла животно ужасено се юрнало по моста… Ама той, нали, средновековен, калдъръмен, тесен, и горкото конче – оп – у реката, барабар с епископа!
Ееми, удавили се – и епископът, и конят. Язък!
Но следващият епископ, за него се знае, че името му било Леополд, си рекъл, че не ще да му се случи подобна случка и веднага поръчал един по-широк, стабилен каменен мост, от дялан камък, с полукръгла форма (по онова време май се харесвали все такива форми). Турили и парапети на моста, да не вземе да цопне и още някой, а по средата и един Свети Йоан Непомук да бъде гард – за по-сигурно де, нали, друго си е да има и не’ква връзка с „небесата“, все пак. Сложили на статуята и герба на Скофия Лока, щото по онова време там до моста имало и стражева кула, и градска порта, та тоя герб, нищо, че е баш на такова странно място, си имал изглежда своето значение.
Мостът на капуцините е един от най-старите в Европа от този вид, но е бил реновиран през 1888г. Ама, защо е кръстен така?
Ами, предполагам, че може би мостът е бил построен основно от монасите-капуцини, понеже тук в най-старата част на града е имало Капуцински манастир и Капуцинска църква, а площадът и днес се казва Капуцински Трг, т.е. Капуцински площад или Площада на капуцините.

А гербът, за който споменах, е друга история, която, мисля, пак заслужава внимание… Щото, понеже, бе изобщо 😉 – ами, не ви ли се пък струва странно в герба на едно средновековно словенско градче да има глава на негър??

Ето го герба – в средата има глава на негър с корона и големи обици на ушите

И как така този негър е попаднал на герба?

Легендата казва,

че първият епископ и господар на Скофия Лока бил Абрахам от Фрайзинг, и както казах някъде в началото днес, самият император Ото II му дал града. По онова време нали нямало телевизия, компютри, дискотеки, молове, фитнес центрове и тем подобни, и хората се забавлявали като си устройвали чат-пат по някой рицарски турнир или бал, обикновено покрай празник, но най-често си правели купона като ходели на лов. Пък по онова екологично-златно време, зверове – дал Господ!

И веднъж епископ Абрахам се заплеснал нещо из шубраците и изостанал от ловната дружинка. Хукнал човекът да ги търси и хоп – сърпраайз! Нахендрил се на една баба меца, тежка категория… Оолеле! Това лък, стрели, това – копие – тц, на една ръка разстояние не вършат работа. И настанал един търкал… Добре, че верният черен слуга – как им викаха сега, афроамериканец ли? – дотърчал навреме, метнал се в таз неравна схватка и спасил господаря си от нелепа смърт – че то срамота, така безславно да го изяде мечка!

Докато му лекували раните на епископа после, той все обещавал и се клел, че оздравее ли, ще направи така, та неговият чернокож слуга и спасител „ще бъде прославен и запомнен и от следващите поколения“.  И удържал обещанието си – сложил му физиономията на герба на Скофия Лока. Нещо повече дори – впоследствие я поставил и на герба на Фрайзингската епархия. Ашколсун на мъже, дет’ държат на думата си! Нали? Брависимо на епископа! Брааво!…

И, една последна снимка от Скофия Лока (ей тази много си я харесвам) 😉

 

Хий… Ей, ще изтървем автобуса за Кран! А и билети още не сме си купили. Бързо!

Пък, на който му е интересно,  тук има и още някоя и друга снимка от Скофия Лока